Но те бяха онези, които не можеха да видят, да разберат. Джейна… Утър… Теренас… Мурадин. Всички те в някакъв момент с думи или с поглед му бяха казали, че греши.
Като наближи стопанството, той забави крачки. Поданиците му вече бяха минали оттук и по земята лежаха само вкочанени трупове. Артас застана безчувствен към болката, която му донесе разпознаването на телата дори сега. Те бяха късметлии просто да умрат. Мъж, жена и младеж на неговата възраст. И лехите с кученца… Тази година явно цъфтяха като луди. Артас пристъпи и протегна ръка, за да докосне едно от красивите, високи лавандуловосини цветя, но се разколеба, спомняйки си за розовото цветче. Не беше дошъл тук за цветя.
Обърна се и се затича към гроба, който беше там от почти седем години. Беше обрасъл с трева, но надписът все още се четеше. Нямаше нужда да го чете, за да разбере чий е.
Той застана по-натъжен от смъртта на този в гроба, отколкото от смъртта на собствения си баща, дарена от собствената му ръка.
„Силата е твоя — прошепна гласът. — Изпълни волята си.“
Артас протегна едната си ръка, а с другата здраво държеше Фростморн. Около протегнатата му ръка започна все по-бързо да се завихря мрачна светлина. Проточи се от пръстите му като змия и потъна в земята.
Артас усети как се свързва със скелета отдолу. Изпълни го радост, а очите му се напълниха със сълзи. Той вдигна ръката си и издърпа вече-не-живото нещо от седемгодишния му сън в студената мрачна земя.
— Стани! — заповяда му той, а думата като че избухна от гърлото му.
Гробът изригна с градушка от пръст. Риещи кокалести крака, копита търсещи опора в подвижната земя и череп, изправен нагоре, пробиващ повърхността. Артас гледаше с притаен дъх и усмихнато бледо лице.
Видях как се раждаш, помисли си той, спомняйки си булото, обвиващо шаващото, мокро, ново малко живо същество. Помогнах ти да дойдеш на този свят, помогнах ти и да го напуснеш и чрез ръката ми сега си прероден.
Жребецът-скелет продължи да рие и накрая успя да излезе на повърхността, подпирайки се стабилно на предните си крака, и изправи тялото си. Червен огън пламна в празните му очни гнезда. Размята глава, подскочи и някак изцвили, въпреки че меките му тъкани отдавна бяха изгнили.
Артас трепереше. Протегна ръка към немъртвото същество, което изцвили по-силно и зарови кокалестата си муцуна в ръката му. Преди седем години той беше яздил този кон до смъртта му. Преди седем години той рони сълзи, които бяха замръзнали на лицето му, когато вдигна меча си и прониза храброто сърце на любимото си животно.
Оттогава беше носил вината за това деяние сам. Но сега осъзна… всичко е било част от съдбата му. Ако не беше убил жребеца си, сега нямаше да може да го съживи. Ако беше жив, конят щеше да бяга от него. Сега беше немъртъв, имаше огън вместо очи, а костите му се свързваха с некромантската магия, която Артас владееше благодарение на дара от мистериозния Крал-лич. Сега вече кон и ездач можеха отново да станат едно, както винаги е трябвало да бъде. Не е било грешка преди седем години… той не е грешил. Не тогава, не и сега. Никога. И това беше доказателството.
По цялата земя, над която сега Артас властваше — с червената кръв на баща му все още върху острието на Фростморн — идваше смърт. Промяната.
„Това кралство ще падне“, обеща той на любимия си жребец. Метна мантията си върху кокалестия му гръб и го възседна. „И от праха ще се въздигне нова орда, която ще разтърси основите на света!“
Конят изцвили. Инвинсибъл.
Част трета
Тъмната дама
Антракт
Силванас Уиндранър60, бивш рейнджър-генерал на Куел’Талас, банши и Тъмна дама61 на Отхвърлените62, излезе забързано от кралската квартира със същата бърза и лека крачка, каквато имаше като жива. Предпочиташе телесната си форма за обикновените всекидневни дейности. Кожените й ботуши не издаваха и звук върху каменния под на Ъндърсити, но всички се обръщаха да я видят. Тя беше единствена по рода си.