Преди косата й беше златиста, очите й — сини, а кожата й имаше цвят на свежа праскова. Преди беше жива. Сега косата й, често покрита със синьо-черна качулка, беше черна като нощта, с бели кичури, а предишната й прасковена кожа — бледа, перлено синьосива. Беше избрала да облече старата си кожена броня, която разкриваше по-голямата част от слабото й, но мускулесто тяло. Ушите й потрепваха от тихото шушнене и тя рядко излизаше от покоите си. Тя беше владетелката на този град и светът дойде при нея.
До нея подтичваше Главният аптекар Фаранел, началник на Кралското аптекарско общество, който говореше оживено и с престорена усмивка.
— Много съм благодарен, че склонихте да дойдете, милейди — каза той, опитвайки се едновременно да се покланя, да върви и да говори. — Казахте, че искате да Ви информираме, ако експериментите се окажат успешни и да видите с очите си, щом…
— Запозната съм със заповедите си, Докторе — изрече рязко Силванас, докато слизаха по лъкатушещия коридор към вътрешността на Ъндърсити.
— Разбира се, разбира се. Ето, оттук.
Появиха се в помещение, което на някого с по-слаби нерви щеше да се стори като стая на ужасите. Над една голяма маса се беше навел някакъв немъртъв, който, тананикайки си тихо под нос, съшиваше части от различни трупове. Силванас леко се усмихна.
— Радвам се да видя, че някой си харесва работата — каза лукаво тя.
Чиракът се стресна и се наведе за дълбок поклон.
Чуваше се леко пращене от движението на някаква енергия. Няколко алхимици се суетяха наоколо, забъркваха отвари, претегляха съставки и си водеха бележки. Миризмата беше странна смесица от разложение, химикали и сладки билки. Силванас се сепна от реакцията си. Ароматът на билки й донесе странно чувство на… тъга за дома. За щастие тази размекваща емоция не се задържа дълго. Подобни емоции винаги бяха краткотрайни.
— Покажете ми — заповяда тя.
Фаранел се поклони и я поведе през главната зала, покрай окачени на куки части от трупове до една странична стая.
До ушите на Силванас стигна слабият звук от плач. Тя влезе и видя клетките, пълни с опитни обекти — няколко бяха на пода, други се люлееха, закачени на вериги. Някои от тях бяха човеци. Други бяха Отхвърлени. Те бяха почти безжизнени — с очи, изгубили блясък и изпълнени със силен страх от доста дълго време. Но не им оставаше много.
— Както знаете, милейди — започна Фаранел, — немъртви пълчища се транспортират трудно като опитни обекти. Разбира се, за целите на експериментите ни Отхвърлените са също като немъртвите. Но с радост мога да докладвам, че опитите ни в тази област са доста успешни и подробно документирани.
У Силванас се зароди леко вълнение и тя удостои аптекаря с една от редките си красиви усмивки.
— Това много ме радва — каза тя.
Немъртвият доктор потръпна от щастие. Той повика с жест асистента си Кийвър — Отхвърлен, чийто мозък явно беше повреден от първата му смърт и който сега си говореше сам в трето лице, докато изваждаше двама от обектите. Единият от тях беше жена, която очевидно не беше толкова погълната от страх и отчаяние и, докато Кийвър я измъкваше от клетката й, започна тихо да плаче. Другият — мъжки Отхвърлен, беше напълно пасивен и стоеше мирно. Силванас го огледа.
— Престъпник ли е?
— Разбира се, милейди.
Тя се зачуди дали наистина е така. Но в крайна сметка нямаше значение. Така или иначе щеше да послужи на Отхвърлените. Човешкото момиче беше на колене. Кийвър се наведе и я хвана за косата. Дръпна главата й назад и когато тя отвори уста, за да извика от болка, той изля в гърлото й нещо и запуши устата й, принуждавайки я да го глътне.
Силванас гледаше как момичето се бори. До нея мъжкият Отхвърлен прие чашката, която Фаранел му подаде, и я изпи без да се дърпа.
Всичко стана много бързо. Човешкото момиче спря да се съпротивлява, тялото й се стегна и изпадна в силен пристъп. Кийвър я пусна и се загледа с любопитство в кръвта, която започна да блика от устата, носа, очите и ушите й. Силванас се обърна към Отхвърления. Той все още стоеше тихо и мирно и тя започна да се мръщи.
— Това явно не е толкова ефикасно като…
Отхвърленият потрепери. За миг се олюля, изправи се тежко, но силно отслабналото му тяло не издържа и той се строполи на земята. Всички отстъпиха назад. Силванас остана възхитена, с леко отворена уста.