— От еднакво количество ли? — попита тя Фаранел.
Човешкото момиче изстена веднъж и остана неподвижно с отворени очи. Алхимикът кимна доволно.
— Точно така — отвърна той. — Както знаете, ние сме доста…
Немъртвият се сгърчи, кожата му се разкъса от рани, от които бликна черна кръв и слуз… и после също остана неподвижен.
— … доволни от резултатите.
— Наистина — каза Силванас.
Не й беше лесно да скрие възторга си и „доволни“ беше доста меко казано.
— Зараза, която убива както хора, така и немъртви. Очевидно засяга и моя народ, който също е немъртъв.
Силванас го изгледа с блеснали сребърни очи.
— Трябва да се погрижим това нещо да не попадне в погрешни ръце. Последствията могат да бъдат… унищожителни.
Той преглътна шумно.
— Да, милейди, наистина е така.
Когато се върна в кралските си покои, тя възвърна сериозното си изражение. В главата й се въртяха мисли за хиляди неща, но основното нещо, изгарящо ярко и бурно като сламения човек, който палеше на всеки ХалоусЕнд, беше едно.
Най-сетне, Артас, ти ще платиш за това, което извърши. Човеците, които превърна в себеподобни, ще бъдат избити. Пълчищата ти ще бъдат спрени. Повече няма да можеш да се криеш зад армията си от безмозъчни немъртви марионетки. А ние ще те удостоим със същата милост и състрадание, които ти ни показа.
Въпреки непоклатимия й самоконтрол, по устните й пробягна усмивка.
Седемнадесет
Яхнал скелета на верния си Инвинсибъл, Артас яздеше замислен към Андорал. Каква ирония само — точно този, който беше убил некроманта Кел’Тузад, сега беше изпратен да го съживи.
Фростморн продължаваше да му нашепва, въпреки че Артас нямаше нужда гласът на меча или на Крал-лич, както искаше да бъде наричан, да му вдъхва увереност. Нямаше връщане назад. Нито пък имаше желание за това.
След завладяването на Столицата Артас се беше уединил като странстващ паладин, но в тъмната му версия. Беше кръстосал земята си на шир и на длъж, водейки новите си поданици от град в град и пръскайки ги сред местното население. Сега му се струваше, че името, с което ги беше назовал Кел’Тузад — „немъртвия бич“ — беше много подходящо. Някои отцепнически групи на духовенството се самобичуваха, за да прочистват порочността си. Пълчищата на Артас бяха бичът, с който той щеше да прочисти земята от живите. Той беше престъпил границата между два свята — донякъде беше жив, но тихият шепот на Крал-лич го зовеше като Рицар на смъртта, а изчезването на цвета от косата, кожата и очите му беше явен знак, че това е повече от титла. Не беше сигурен, но и не го интересуваше. Той беше избран от Крал-лич, Немъртвите пълчища му се подчиняваха и по някакъв странен и непонятен начин беше започнал да чувства особена загриженост към тях.
Сега Артас служеше на Крал-лич чрез един от сержантите му — Властелин на ужаса, почти същия като Мал’Ганис. Това също беше иронично, но не го притесняваше.
— Аз съм Властелин на ужаса като Мал’Ганис. Но не съм твой враг — увери го Тикондриъс.
Устните му се изкривиха по-скоро в презрителна усмивка.
— Всъщност дойдох да те поздравя. Ти уби собствения си баща и предаде земята си на Немъртвите пълчища, като по този начин премина първото си изпитание. Крал-лич е доволен от… ентусиазма ти.
Артас изпита смесено чувство на… болка и щастие.
— Да — каза той със спокоен глас. — Проклех всичко и всички, които някога бях обичал в негово име и все още не чувствам разкаяние. Нито жал, нито срам.
А в дълбините на сърцето му достигна друг шепот, но не от Фростморн — „Лъжец.“
Артас потисна това чувство, а гласът някак си щеше да бъде заглушен. Не можеше да си позволи никаква сантименталност, която щеше да го разяде като гангрена, ако й позволеше.
Тикондриъс явно не забеляза нищо и посочи към Фростморн.
— Руническият меч, който държиш, беше изкован от моята раса преди много време. Крал-лич му даде силата да краде души и твоята беше първата, която взе.
Артас се вторачи в острието, разтърсен от различни емоции. Думите на Тикондриъс отекнаха в съзнанието му: „Открадната душа“. Ако Крал-лич беше поискал душата му в замяна на това да спаси хората, Артас щеше да я даде. Но Крал-лич не я беше поискал, просто си я беше взел. И сега тя беше там — заключена в светещото оръжие, толкова близо до Артас, че принцът… кралят… почти можеше да я докосне. И дали Артас изобщо успя да постигне това, за което се беше борил? Хората му спасени ли бяха? Имаше ли значение?