С рязко движение той заповяда на слугите си да приберат останките. Беше оставил Кел’Тузад да гние, но някой, очевидно верен последовател на некроманта, се беше постарал да запази тялото му в малка крипта. Последователите на Култа на прокълнатите се втурнаха напред, стигнаха до гробницата и с мъка отместиха тежкия й капак. После бързо извадиха ковчега, който лежеше вътре. Артас го побутна с крак и леко се усмихна.
— Хайде, идвай, некроманте — каза той с насмешка, докато слугите му товареха ковчега в т.нар. „месохвъргачка“63. — Силите, на които служеше преди, отново се нуждаят от теб.
— Казах ти, че смъртта ми няма да промени нищо.
Артас се стресна. Беше свикнал да чува гласове, все пак Крал-лич му шептеше чрез Фростморн почти непрекъснато. Но това беше различно. Той разпозна гласа. Беше го чувал и преди, но надменен и подигравателен, а не потаен и заговорнически. Кел’Тузад.
— Какво, да не би вече да чувам и духове?
Не само ги чуваше, но можеше и да ги види. Или поне един от тях. Фигурата на Кел’Тузад бавно се появи във въздуха пред него, прозрачна и с тъмни дупки на мястото на очите й. Без съмнение беше той, а призрачните му устни се усмихваха доволно.
— Оказах се прав за теб, принц Артас. Доста време ти отне.
От нищото с гръмовен и гневен тътен се появи Тикондриъс и призракът, ако изобщо се беше появявал, изчезна. Артас остана потресен. Дали си въобразяваше? Дали освен душата си не започваше да губи и разсъдъка си?
Тикондриъс не беше забелязал нищо и се зае с ковчега. Отвори капака му и се загледа с отвращение в почти втечнения труп на Кел’Тузад. Артас с изненада установи, че вонята, макар и убийствена, беше по-поносима от очакваното. Сякаш беше изминал цял живот, откакто беше стоварил чука си в тялото на некроманта и бе видял бързото разлагане на трупа му.
— Останките са твърде разложени. Няма да издържат прехода до Куел’Талас.
Артас се сепна.
— Куел’Талас? Златната земя на елфите…
— Да. Само енергиите на елфския Слънчев извор могат да върнат живота на Кел’Тузад — каза Властелинът на ужаса и се намръщи още повече. — А той продължава да се разлага всяка секунда. Трябва да откраднем една много специална урна от паладините. Сега я пазят тук. Сложете останките на некроманта в нея, за да го запазим по време на пътуването.
Властелинът на ужаса се усмихна самодоволно. Имаше нещо повече от това, което му казваше. Артас понечи да попита, но замълча. Тикондриъс нямаше да му каже. Той сви рамене, яхна Инвинсибъл и пое накъдето му беше посочено.
А зад гърба му прозвуча зловещият смях на демона.
Тикондриъс беше прав. Артас видя как по пътя бавно върви малка погребална процесия. Явно беше на някой военен или важен човек, съдейки по официалните облекла. Няколко мъже в брони маршируваха в редица, а този, който беше в средата на редицата, носеше нещо важно в ръцете си. Слънцето проблясваше слабо върху бронята му и предмета в ръцете му — това беше урната, за която говореше Тикондриъс. Изведнъж Артас осъзна защо демонът злорадстваше.
Той позна характерната осанка на паладина и уникалната му броня… и стисна Фростморн с ръце, които неочаквано се разтрепериха. Той потисна многото объркващи и неприятни чувства и заповяда на слугите си да приближат.
Погребението не беше голямо, макар да присъстваха известни воини и се оказа твърде лесно да ги наобиколят. Хората извадиха оръжията си, но не атакуваха, а се обърнаха в очакване на заповед към мъжа, който носеше урната. Утър, сякаш можеше да бъде някой друг, изглеждаше напълно спокоен, виждайки бившия си ученик. Лицето му беше невъзмутимо, но по-сбръчкано, отколкото Артас го помнеше. Очите му обаче изгаряха от справедлива ярост.
— Кучето се връща към бълвоча си — каза Утър, а думите му прозвучаха като удари от камшик. — Молех се да не се връщаш.
Артас леко потръпна.
— Аз съм като лош навик. Винаги се появявам отново — отвърна Артас с груб глас. — Виждам, че се смяташ за паладин, въпреки че разпуснах ордена.
Утър се засмя, макар и горчиво.
— Да не би да си беше помислил, че можеш да разпуснеш ордена? Аз отговарям пред Светлината, момче! Както и ти навремето.