Светлината. Още я помнеше. Сърцето му се сви и за момент, само за един момент той свали меча. Но тогава се появи шепотът, подсещайки го за силата, която притежава, напомняйки му, че не пътят на Светлината го беше довел до това, което всъщност искаше. Артас отново стисна Фростморн.
— Навремето правех много неща. Вече не.
— Баща ти управлява тази земя петдесет години, а ти я превърна в пепел за няколко дни. Но разрушението е лесно, нали?
— Много ме разчувства, Утър. Колкото и да ми е приятно, нямам време да се рея в миналото. Дойдох за урната. Дай ми я и ти обещавам да умреш бързо.
Той нямаше да бъде пощаден, дори и да му се беше помолил… особено ако му се беше помолил. Двамата имаха твърде много история. Твърде много… чувства. Сега Утър показа емоция, различна от гняв. Той остана втрещен и вторачен в Артас.
— Това е прахът на баща ти, Артас! Искаше да го заплюеш още веднъж, преди да оставиш кралството ти да гние ли?
Артас остана поразен. Татко…
— Не знаех какво има в урната — измънка Артас, по-скоро на себе си, отколкото на Утър.
Значи това беше втората причина Властелинът на ужаса да злорадства, когато му възложи задачата. Той явно е знаел какво съдържа урната. Изпитание след изпитание. Можеше ли Артас да нападне учителя си? Можеше ли да оскверни праха на баща си? Вече започваше да губи търпение. Той овладя гнева си, докато слизаше от коня и извади Фростморн.
— Не че има значение. Ще взема това, за което съм дошъл, по един или друг начин.
Фростморн сякаш си пееше в съзнанието и в ръката му, готов за битка. Артас зае позиция за атака. Утър го погледна и извади своето светещо оръжие.
— Не исках да повярвам — каза той с пресипнал глас, а Артас с ужас забеляза сълзите в очите му. — Когато беше по-млад и глупав, го наричах детска слабост. Когато израста крайно упорит, реших, че е младежката нужда да излезе от сянката на баща си. И Стратхолм… да, Светлина, прости ми, дори това… Молех се да откриеш пътя си и да разбереш грешката от решението си. Не можех да се противопоставя на сина на краля си.
Артас насили усмивка и двамата започнаха да се дебнат.
— Но сега го правиш.
— Това беше последното обещание към баща ти. Към приятеля ми. Да се погрижа тленните му останки да бъдат погребани почтително, след като собствения му син безмилостно го посече — невъоръжен и без да очаква.
— Ще умреш заради това обещание.
— Вероятно.
Това явно не го притесняваше.
— Предпочитам да умра, спазвайки обещанието си, отколкото да живея от твоята милост. Радвам се, че е мъртъв. Радвам се, че не може да види в какво си се превърнал.
Думите му бяха… болезнени. Артас не го очакваше. Той спря за миг, объркан от множество противоречиви емоции, а Утър, който винаги го беше надвивал, се възползва от момента, за да атакува.
— За Светлината! — извика той и замахна с чука, засилвайки го с всичка сила към Артас.
Блестящото оръжие изсвистя покрай ушите на Артас, но той отскочи в последния миг и усети полъха му върху лицето си. Изражението на Утър беше спокойно, съсредоточено и… страшно. Той приемаше за свой дълг да убие сина‐предател и да спре плъзналото зло.
По същия начин Артас се чувстваше длъжен да отнеме живота на човека, от когото се беше учил. Трябваше да заличи миналото си… изцяло. Иначе винаги щеше да се поддава на измамно сладката надежда за милост и прошка. С неясен вик Артас замахна с Фростморн.
Чукът на Утър го спря. Двамата мъже се сблъскаха, лицата им се доближиха на сантиметри едно от друго, ръцете им трепереха от напрежение, но накрая Утър изрева и отблъсна Артас назад. По-младият мъж се спъна. Утър се хвърли към него. Лицето му продължаваше да е спокойно, но очите му бяха изпълнени с ярост и непоколебимост и той сякаш вярваше, че победата му е сигурна. Артас остана потресен от пълната му увереност. Ударите му бяха силни, но нестабилни. Никога досега не беше успявал да надвие Утър…
— Всичко свършва тук, момче! — извика Утър и гласът му отекна.
Изведнъж, за ужас на Артас, паладинът беше облян от заслепяваща слънчева светлина. Не само чукът му, но и цялото му тяло — сякаш се бе превърнал в оръжие на Светлината, която щеше да срази Артас.
— За справедливостта на Светлината!
Чукът се вдигна и се стовари… Артас изгуби всичкия си въздух от мощния, прав и решителен удар в корема. Единствено бронята му го спаси, но дори тя се огъна под блестящия чук на благочестивия, озарен паладин. Артас се сгромоляса на земята, изпускайки Фростморн, сгърчи се от болка, но направи жалък опит да си поеме въздух и да се изправи. Светлината… Той й беше обърнал гръб, беше я предал. И сега тя искаше отплата чрез Утър, Носителя на Светлината, най-върховния й защитник. Сега тя изпълваше стария му учител с чист, ослепителен блясък и воля.