— Не увъртай — измърмори Артас.
— Съжалявам.
Вариан се засмя и Артас неохотно също му се усмихна. Въпреки че първата им среща беше изпълнена с мъка и неудобство, Артас откри, че Вариан притежава силен дух и по начало е оптимистично настроен.
— Просто се чудя защо баща ти не прави същото за теб.
Артас знаеше защо.
— Опитва се да ме предпази.
Вариан придоби сериозен вид, докато окачваше кожената си ризница.
— Моят баща също се опитваше да ме предпазва. Не се получи. Реалността намира начин да се натрапи — каза той и погледна към Артас. — Обучен съм да се бия. Не съм обучен да обучавам. Мога да те нараня.
Артас пламна. Нямаше намек, че Артас може да нарани него. Вариан явно усети, че само затъва по-надълбоко и потупа момчето по рамото.
— Виж какво. Щом войната свърши и отново имаме свободен инструктор, ще дойда с теб да поговорим с крал Теренас. Сигурен съм, че ще ме настигнеш за нула време.
Войната наистина свърши и Алиансът възтържествува. Лидерът на Ордата, някога великият Оргримар Дуумхамър12, беше доведен в столицата, окован във вериги. И Артас, и Вариан бяха впечатлени да видят шествието на могъщия орк през Лордерон. Туралиън, младият паладин лейтенант, който победил Дуумхамър, след като оркът посякъл благородния Андуин Лотар, проявил милост и решил да пощади звяра. Теренас, кралят с добро сърце, продължил в същия дух и забранил атаките срещу създанието. Започнаха викове, освиркване и весели крясъци. Оркът, който ги беше тероризирал толкова дълго време, изглеждаше безпомощен и беше станал обект на присмех и подигравки, а това повдигаше духа на всички. Но Оргримар Дуумхамър нямаше да пострада под закрилата на Теренас.
За пръв път Артас виждаше лицето на Вариан изкривено от омраза и като че ли не можеше да го вини. Ако орките бяха убили Теренас и Утър, сигурно и той самият щеше да иска да заплюе грозното зелено нещо.
— Той трябва да бъде убит — изръмжа Вариан, проследявайки с гневен поглед въвеждането на Дуумхамър в замъка. — И ми се иска аз да съм този, който ще го направи.
— Той ще бъде отведен в Ъндърсити13 — каза Артас.
Древните кралски крипти, тъмници, канали и заплетени тунели, намиращи се дълбоко под замъка, бяха получили това име, сякаш беше някакво съвсем отделно място. Тъмен, усоен, мръсен — Ъндърсити беше предназначен само за затворници или мъртъвци, но най-бедните от бедняците все някак успяваха да се промъкнат там. За някой останал без дом пак беше по-добре, отколкото да измръзне до смърт навън. И, ако някой търсеше нещо… не съвсем законно, дори Артас знаеше, че това бе мястото, където ще се намери. От време на време стражите слизаха за поредната чистка в отчаян и в крайна сметка напразен опит да разчистят мястото.
— Никой не може да се измъкне от Ъндърсити — Артас успокои приятеля си. — Ще загине в плен.
— Прекалено е хубаво за такъв като него — отвърна Вариан. — Туралиън е трябвало да го убие, докато е имал възможност.
Думите на Вариан звучаха пророчески. Великият оркски водач изглежда се радваше на обидите и омразата, които се сипеха върху него. Оказа се, че изобщо не е омаломощен. Артас дочу оттук-оттам как, дали подмамени от отчаяния му вид или не, стражите са допуснали немарливост в защитата. Никой не беше сигурен как точно е избягал Оргримар Дуумхамър, тъй като никой не беше оживял, за да докладва — всеки страж, застанал на пътя му, бил с прекършен врат. Дуумхамър беше оставил след себе си пътека от трупове — без да прави разлика между стражи, бедняци или затворници. Тя водеше от широко отворената му килия, минаваше през Ъндърсити и стигаше до единствения изход — зловонната канализация.
Не след дълго Дуумхамър отново беше заловен, но този път го тикнаха в затворнически лагер. Когато избяга и от там, Алиансът колективно затаи дъх в очакване на нова атака. Но такава не последва. Или Дуумхамър беше мъртъв, или все пак бяха успели да прекършат бойния му дух.
Изминаха две години и ето че Тъмният Портал, през който Ордата за пръв път беше навлязла в Азерот и който Алиансът затвори след Втората Война, щеше отново да бъде отворен. А може би вече беше отворен. Артас не беше сигурен, защото никой не си правеше труда да споделя нищо с него. Нищо, че един ден той щеше да бъде крал.
Беше хубав ден — слънчев, ясен и топъл. Една част от него искаше да бъде навън с новия си кон. Беше го кръстил Инвинсибъл14 — същото конче, което видя как се ражда в онзи зимен ден преди две години. Може би по-късно. Сега стъпките му го отведоха в тренировъчната зала, където се упражняваше с Вариан и където Вариан го беше оскърбил. Обидата със сигурност не беше умишлена, но не спираше да го гложди. Вече цели две години.