— Сложете некроманта тук — заповяда той.
После яхна Инвинсибъл. Куел’Талас не беше далеч.
Осемнадесет
През шестте дни, които бяха нужни да достигнат до високите елфски владения, Артас разговаря със сянката на Кел’Тузад и събра още много, много последователи.
Тръгвайки на изток от Андорал, следван от месохвъргачките си, той премина през малките селца в полето Фелстоун64, овошките на Далсън и стопанството на Гарън, през река Тондрорил към източната част на Лордерон. Навсякъде пъплеха съживени жертви на заразата. Само при една мислена команда те се присъединяваха към пълчищата като послушни хрътки. Грижите за тях бяха прости — хранеха се с мъртвите. Всичко беше много… прибрано.
Артас с готовност прие тези нови попълнения, както и огромните създания, съшити от различни човешки тела, а също и духовете на умрелите. Но към него се присъедини и съвсем невиждан съюзник, който го стресна, ужаси, но накрая го зарадва.
За пръв път ги видя на половината път до Куел’Талас. Когато се появиха в далечината, сякаш самата земя се раздвижи. Не, това не можеше да бъде. Това бяха някакви зверове. Говеда или овце, които са избягали от оборите си, след като стопаните им са били превърнати в немъртви…
Мечки или вълци, търсещи прехрана от пресните трупове… С ужасени и невярващи очи, Артас сграбчи Фростморн. Не се движеха като четириноги животни. Движеха се бързо и се суетяха по хълмовете и поляните като…
— Паяци — прошепна той.
Сега се изливаха от хълмовете, виолетово-черни, многокраки и зловещи… идваха бързо към Артас. Идваха за него… те…
— Това са новите воини, които Крал-лич изпраща на любимеца си — чу се гласът на Кел’Тузад.
Явно единствено Артас можеше да вижда и чува призрака, който през последните няколко дни доста се беше разприказвал. Наскоро беше започнал да внушава подозрение у Рицаря на смъртта. Не към себе си, а към Тикондриъс и останалите демони.
— Не трябва да се доверяваш на Властелините на ужаса. Те са тези, които затвориха Крал-лич. Ще ти кажа всичко… когато отново стъпя на тази земя.
Имаха много време. Артас се чудеше дали Кел’Тузад само му пускаше кокалче, за да е сигурен, че мисията ще бъде изпълнена.
— Изпратил ми е… тези твари? — попита Артас. — Какви са те?
— Преди са били нерубиани65 — отвърна Кел’Тузад. — Потомци на древната и горда раса акир66. Когато бяха живи, притежаваха невъобразима интелигентност и се бяха посветили да избиват всички, които не бяха като тях.
Артас погледна към паякообразните същества и потръпна с отвращение.
— Чудесно. И как?
— Ами те се възпротивиха на този, на когото ние служим. Той ги превърна в немъртви заедно с господаря им Ануб’арак и сега те са тук, за да те следват, принц Артас. Да служат в негова чест и в твоя също.
— Немъртви паяци… — зачуди се Артас.
Бяха огромни, отвратителни и смъртоносни. Движеха се бързо и се смесиха с труповете, духовете и гигантските парчетии.
— За да се бият с елфите в Куел’Талас.
Този Крал-лич, който и да беше той, явно имаше усет към драматизма.
Приближаването на Артас, разбира се, не остана незабелязано. Елфите бяха известни с опитните си разузнавачи. Повече от вероятно беше, че преди Артас да успее да ги види, те вече щяха да го очакват. Но това не беше важно. Събралата се войска беше достигнала внушителни размери и нямаше съмнение, че въпреки нервните предупреждения на Кел’Тузад, Артас щеше да влезе в чудната вечна земя и бързо да стигне до Слънчевия извор.
Бяха хванали пленник — млад жрец, който в опита си да се защити, без да иска беше издал малко важна информация, от която Артас щеше мъдро да се възползва. Освен това, заловиха и друг елф, който, за разлика от жреца, с готовност предаде народа и земята си в замяна на силата, която Артас и Крал-лич му обещаха.
Рицарят на смъртта остана изумен от лекотата, с която елфският магьосник се предаде. Остана не само изумен, но и объркан. Преди хората обичаха Артас, а също и баща му. Той се радваше на топлото одобрение от страна на поданиците си. Беше си направил труда да запомни имената им и да слуша семейните им истории. Искаше да го обичат. И те го обичаха и му бяха верни, както капитан Фалрик.