Но Артас трябваше да приеме, че елфските водачи също обичаха народа си. И както Артас вярваше, те също би трябвало да вярват, че поданиците им са лоялни към тях. А в същото време един от магьосниците им беше предал хората си срещу простото обещание за сила, от простата съблазън са власт. Смъртните бяха подкупни. Смъртните можеха да бъдат използвани или купени.
Артас обърна поглед към новата си армия и се усмихна. Да… така беше по-добре. С тези, които не можеха да сторят друго, освен да му се подчинят, въпросът за вярност изобщо не стоеше.
— Истина е — каза задъхано разузнавачът. — Всичко е вярно.
Силванас Уиндранър, рейнджър-генерал на Силвърмуун, добре познаваше този елф. Информацията на Келмарин винаги беше точна и подробна. Тя слушаше без желание да повярва, но и без да смее да се усъмни. Разбира се, всички бяха чули слуховете за някаква зараза, която била плъзнала по човешките земи. Но куел’дорейските елфи смятаха, че са в безопасност в родината си. През вековете бяха устоявали на атаките на дракони, орки и тролове. Със сигурност това, което се случваше в човешките земи, нямаше да стигне до тях.
Само че грешаха.
— Сигурен ли си, че е Артас Менетил? Принцът?
Все още задъхан, Келмарин кимна.
— Да, милейди. Чух поданиците му да го наричат с това име. Съдейки по това, което видях, не смятам, че слуховете, че е убил собствения си баща и е отговорен за размириците в Лордерон, са преувеличени.
Силванас слушаше, а сините й очи се разшириха от историята на разузнавача, която се оказа твърде невероятна, за да е истина. Ходещи трупове — както пресни, така и разложени. Огромни, безмозъчни създания, съшити от човешки части; странни зверове, които летят и изглеждат като съживени каменни същества; гигантски паякообразни твари, които й напомняха историите за изчезналата акирска раса. А също и вонята… Келмарин, който никога не преувеличаваше, докладва подробно за смрадта, която предшества армията. Горите — първата отбранителна сила на земята им, падаха под ударите на странните бойни машини, които бяха донесли със себе си. Силванас си спомни за червените дракони, които бяха подпалили горите преди много години. Силвърмуун устоя, разбира се, но горските земи доста пострадаха. Както страдат и сега…
— Милейди — завърши Келмарин, изправи глава и я изгледа загрижено. — Ако успее да проникне… не мисля, че имаме достатъчно войски, за да го победим.
Жестокият извод й донесе гнева, от който се нуждаеше.
— Ние сме куел’дорейци — изрече рязко тя, изправяйки се. — Земята ни е неуязвима. Той няма да влезе. Не се плашете. Първо трябва да разбере как да развали магиите, които предпазват Куел’Талас. После трябва да успее да го направи. И по-добри, и по-мъдри врагове са се опитвали да превземат земята ни. Имай вяра, приятелю. Имай вяра в силата на Слънчевия извор… и в силата и волята на народа ни.
Докато Келмарин беше отведен да подкрепи силите си, преди да се завърне на поста си, Силванас се обърна към рейнджърите си:
— Сама ще се погрижа за този човек. Свикайте първите батальони. Ако Келмарин е прав, трябва да сме готови за контраатака.
Силванас се качи на върха на Голямата порта, която заедно с назъбения планински пръстен осигуряваше защита на земята й. Тя беше облечена с пълна и удобна кожена броня, а лъкът й беше преметнат на гърба й. Заедно с Шелдаръс и Вор’атил — другите двама разузнавачи, които бяха тръгнали преди нея и я чакаха да дойде с рейнджърското си подкрепление, стояха и гледаха ужасени. Както ги беше предупредил Келмарин, вонята се усещаше много преди да се появят самите същества.
Принц Артас яздеше кон-скелет със зловещи очи, а Силванас моментално разпозна огромния рунически меч на гърба му. Човеци, облечени в черно, се суетяха, изпълнявайки заповедите му. Същото правеха и немъртвите. Силванас се задави от гняв, оглеждайки сбирщината от всякакви гниещи трупове и остана безмълвно благодарна на вятъра, който смени посоката си и отвя смрадта надалеч от нея.
Тя разясни плана си, махайки нервно с дългите си пръсти, а рейнджърите кимаха разбиращо. После се разпръснаха безшумни като сенки, а Силванас обърна поглед към Артас. Изглежда, не беше забелязал нищо. Приличаше на човек, но твърде блед, а косата му беше бяла, вместо златиста, каквато беше чувала, че е била. Как тогава търпеше подобно нещо? Да бъде заобиколен от мъртви… невероятната смрад… ужасяващите създания…