Вор’атил се съпротивляваше в лапите на звяра и успя да напипа и извади камата си. Силванас отмести поглед от немъртвите под нея и се прицели в чудовището горе. Стрелата й полетя точно към шията му, но отскочи, без да го нарани. Съществото отметна глава и се озъби, вече загубило желание за игрички с Вор’атил. Вдигна ръка и разряза с нокът гърлото на разузнавача, после го захвърли небрежно и се понесе в търсене на следващата си жертва.
С безмълвна печал Силванас гледаше как безжизненото тяло на приятеля й пада на земята върху купчината мъртви некроманти, свалени по-рано от рейнджърите й.
И после зяпна. Некромантите се размърдаха. От телата им стърчаха стрели, на някои от тях проблясваха дори десетки… но те пак се движеха.
— Не — прошепна тя, погнусена.
Ужасеният й поглед попадна върху Артас. Принцът се взираше в нея с онази проклета злорада усмивка. Едната му силна бронирана ръка стискаше руническия меч, другата беше вдигната в приканващ жест и Силванас видя как още един убит човек се размърда, изправи се и извади стрелата от окото си, сякаш махаше прашинка от дрехата си. Войската на Артас не даде нито една жертва от атаката й. Всеки, който паднеше убит, биваше съживен от черна магия. Артас забеляза озарението и гнева в очите й и усмивката му прерасна в злорад смях.
— Опитах се да ти кажа — извика той, а гласът му се издигна високо над тътена на битката. — Ти ще ми осигуриш нови попълнения…
Той повтори жеста си и още едно тяло се раздвижи и изправи, следвайки движението на ръката му. Тялото беше слабо и мускулесто, с дълга черна коса, вързана на опашка… с тъмна кожа и заострени уши. От раните по гърлото му все още се стичаше кръв, а главата се клатеше нестабилно, като че пораженията върху врата му бяха прекалено сериозни, за да я държат изправена. Мъртвите очи, които преди бяха сини като лятно небе, се спряха върху Силванас. И после бавно се насочи към нея. Беше Вор’атил.
В този момент тя усети как портата под краката й леко се разтърси. Убийството и съживяването на същества, които трябваше да си останат мъртви, беше отвлякло вниманието й и тя не беше забелязала кога машините на Артас се бяха строили за обсада. Създанията с размери на огри, които бяха съшити от различни части на трупове, също обстрелваха портата. Паякообразните същества им помагаха.
После се чу звук от меко цопване и Силванас се покри с мокри пръски от… нещо. За част от секундата съзнанието й отказа да приеме това, което видя с очите си, но после се окопити.
Артас не само съживяваше труповете на падналите елфи, той мяташе телата им… или части от телата им вместо муниции… по Силванас.
Тя преглътна тежко и издаде заповед, която няколко минути преди това не беше и помисляла, че може да изрече.
— Шинду фала на! Оттеглете се към втората порта! Оттеглете се!
Тези, които бяха оцелели — оскъден брой, но поне все още живи и борещи се под командването й — моментално се подчиниха. Те събраха ранените и ги понесоха на рамене с пребледнели, облети в пот лица, които изразяваха същия насила сдържан ужас, който беше изписан и на нейното лице. Елфите побягнаха. Друго не им оставаше. Това не беше организирано, синхронизирано военно отстъпление, а чисто бягство за спасение. Силванас тичаше заедно с другите, носейки ранен на раменете си, а мислите в главата й препускаха.
Зад гърба й се разнесе нечуваният звук от пропукването на портите и рева на немъртвите, които отбелязваха победата си. Сърцето й щеше да се пръсне от болка.
Беше успял… но как? Как?
Гласът му — силен и звучен, и примесен с нещо тъмно и зловещо, отекна над шума.
— Елфската порта падна! Напред, воини! Напред към победа!
За Силванас като че ли най-ужасното и страшно нещо в този злокобен вик беше… радостта, която излъчваше.
Тя хвана ръкава на младия елф, който тичаше до нея.
— Тел’кор! — извика му тя. — Бягай към платото на Слънчевия извор. Кажи им какво видя тук. Кажи им… да се подготвят.
Тел’кор беше още млад и не успя да прикрие искрата на разочарованието, която проблесна по красивите му черти. Той искаше да остане и да се бие, но разбра и наведе златната си глава. Силванас се поколеба.