— Милейди?
— Кажи им… може да сме били предадени.
Тел’кор пребледня, но кимна и полетя напред като стрела. Той беше добър стрелец, но Силванас не се заблуждаваше и знаеше, че един лък повече или по-малко не беше от значение за грозящата ги война. Но магьосниците, които владееха и насочваха енергиите на Слънчевия извор, знаеха срещу какво са изправени… познаваха тази сила.
Елфите бягаха на север и докато войските й преминаваха по моста, тя внезапно спря, обърна се и погледна назад. И остана втрещена. Очакваше да види как Артас и тъмната му армия приближават. Това щеше да е достатъчно страшно — немъртвите, огромните създания, летящите, подобни на прилепи демони, страховитите паякообразни — стотици воини, напредващи с непреклонна решителност. Това, което не очакваше да види, бяха следите, които оставяха след себе си.
Като следи от охлюв, като бразда от гребло, земята, където немъртвите бяха стъпвали, беше черна и безплодна. Дори по-лошо. Силванас си спомни за изпепелените гори, които оставиха орките, но които природата щеше да прероди. Това… това беше ужасяваща черна пътека на смърт, сякаш неестествените енергии, които съживяваха труповете, убиваха самата земя под краката им. Отрова! Те бяха отрова, черна магия от най-ужасен вид. Трябваше да бъде спряна.
Силванас спря само за миг, но имаше чувството, че е стояла като замразена цял живот.
— Спрете! — извика тя със силен и уверен глас. — Ще установим съпротивата си тук.
Елфите останаха изненадани за момент, но после се съгласиха. Силванас ги инструктира бързо и те се втурнаха да изпълнят заповедите. Много от тях се спряха и шокирани се загледаха в мъчителните рани на земята, които бяха ужасили рейнджър-генерала им, но бързо се съвзеха и продължиха. По-късно щяха да имат достатъчно време да скърбят за осквернената земя. Сега трябваше да попречат на страшната отрова да бъде разпространена.
Вонята предшестваше армията, но Силванас и нейните рейнджъри вече бяха посвикнали и не се повлияха от нея. Тя застана на моста с изправена глава, а изпод качулката й светлееше златистата й коса. Армията от немъртви се забави и спря, объркана от гледката. Грозните каруци, катапулти и требушети също изскърцаха и останаха на място. Конят-скелет се изправи на крака и Артас го потупа по врата, сякаш беше живо същество. Конят отвърна на жеста на господаря си и Силванас я побиха тръпки от нередното нещо, което се разигра пред очите й.
— Леле! — възкликна Артас с насмешка и нещо като топлота в гласа. — Това не може да са величествените елфски порти, за които толкова много съм чувал.
Силванас се принуди да му се усмихне.
— Не точно. Но все пак ще видиш, че не са толкова крехки.
— Но това е просто някакво мостче, милейди. И все пак елфите обичат да слагат хартиени гриви на котките си и да ги наричат лъвове…
Тя го изгледа, но гневът й надделя над престорената й самодоволна усмивка.
— Премина през първите порти, касапино, но няма да минеш през вторите. Вътрешните врати към Силвърмуун се отварят със специален ключ, който никога няма да имаш!
Тя кимна на хората си, те прекосиха моста и се присъединиха към останалите.
Хуморът на Артас изчезна и светлите му очи проблеснаха. Бронираната му ръка стисна руническия меч и гравираните му знаци прозвъняха.
— Губиш си времето, жено. Не можеш да избягаш от неизбежното… Макар че трябва да призная, харесва ми да гледам как бягаш.
Този път Силванас се засмя. Гневният, самодоволен звук се издигна някъде от дълбините на душата й.
— Мислиш, че бягам от теб? Явно досега не си се сражавал с елфи.
Някои неща, замисли се тя, бяха невероятно прости. Силванас вдигна ръка, хвърли напълно немагическия, но особено практичен запалителен предмет и хукна да бяга, преди мостът зад гърба й да избухне. Дърветата ги посрещнаха, извиха златни и сребърни корони и ги скриха от очите на врага. Преди да се отдалечи, тя дочу нещо, което я накара да се усмихне свирепо.
— Жената-рейнджър започва да ми лази по нервите…
Да. Така беше. Врабчето дразнеше ястреба. Елрендар разделяше горите Евърсонг67 и той нямаше да успее скоро да намери път за военните си машини.
Тя знаеше, че това щеше само да ги забави. Но ако армията се забавеше достатъчно, може би щеше да успее да изпрати вест.