Силванас беше започнала да се притеснява. Артас изглеждаше напълно уверен, че ще може да се пребори с магията, която движеше елфските порти. Вече беше показал известни познания, успявайки да премине през външните, макар те да не бяха защитени с толкова силна магия, както вътрешните. А съдейки по това, което беше видяла, арогантността беше нормалното му състояние, но… възможно ли беше? Отново се изпълни с мъчителната несигурност, която я накара да изпрати последното си предупреждение към магьосниците по Тел’кор.
Дали Артас знаеше за ключа?
Деветнадесет
Предателят — магьосник на име Дар’кан Дратир, трябваше да улесни нещата. И, разбира се, до някаква степен беше успял. В противен случай Артас никога нямаше да разбере за Ключа на трите луни68 — магически предмет, разделен на три отделни лунни кристала, които били скрити на различни строго охранявани места из Куел’Талас.
Готов да предаде народа си, продажният елф беше обяснил, че всеки храм е бил построен върху пресечна точка на Лей линии69, подобно на самия Слънчев извор. Лей линиите били кръвоносните съдове на земята, по които се движела магия вместо червена течност. Кристалите, свързани по този начин, образували енергийно поле, познато като Бан’динориел или „Пазителя“. Артас трябваше само да открие тези места в Ан’телас, Ан’дарот и Ан’оуин, да убие пазителите и да вземе лунните кристали.
Но невероятно красивите и изненадващо силни елфи им поставиха предизвикателство. Артас седеше върху Инвинсибъл, въртеше Фростморн в ръце и се чудеше как привидно толкова крехката раса беше успяла да му се възпротиви. Армията му беше напълно… стотици воини, вече мъртви и много от тях особено трудни за премахване.
Хитрият малък трик на рейнджър-генерала да взриви моста наистина щеше да коства на Артас много време. Реката преминаваше през Куел’Талас и на изток достигаше предпланинския район, който беше също толкова голяма пречка за придвижването на машините му, колкото и водата.
След известно време обаче успяха да пресекат реката. Докато обмисляше решението, нещо се беше загнездило в съзнанието му, някакво дразнещо чувство, което не можеше да разбере. Ядосан, той го пренебрегна и заповяда на няколко от най-верните си воини да построят нов мост… мост от гниеща плът. Десетки от тях нагазиха във водата и просто налягаха там — един върху друг, пласт върху пласт, докато стана възможно месохвъргачките, катапултите и требушетите да преминат отгоре им.
Някои немъртви, разбира се, вече не ставаха за нищо друго, тъй като телата им бяха твърде потрошени или разкъсани до неузнаваемост. Артас почти милосърдно ги освободи от служба, дарявайки ги с истинска смърт. Труповете им щяха да отровят реката, а това си беше допълнително оръжие.
Артас обаче не можеше да премине лесно. Инвинсибъл с готовност се хвърли във водата, което точно по средата на пътя напомни на Артас за смъртоносния скок, когато се подхлъзна на ледените скали точно толкова самоотвержено, колкото и сега. Споменът го връхлетя толкова неочаквано, че за миг дъхът му спря от чувството на болка и вина.
Но то отмина почти моментално, както се беше появило. Сега вече беше по-добре. Вече не беше емоционално разбито дете, раздирано от вина и срам, което плачеше в снега и вдигаше меча си, за да прониже сърцето на верния си приятел. Не, нито пък Инвинсибъл беше просто живо същество, което можеше да бъде наранено. Сега и двамата бяха много по-силни. По-мощни. Инвинсибъл щеше да му служи вечно и вярно, както винаги. Нямаше да чувства жажда, глад, болка или умора. И Артас щеше да взема всичко, което и когато си пожелаеше. Нямаше го вече мълчаливото несъгласие на баща му, нямаше го мъмренето на прекалено религиозния Утър. Нямаше ги вече подозрителните погледи на Джейна, онази нейна бръчица, която се появяваше, когато… Джейна…
Артас тръсна рязко глава. Джейна беше получила шанс да се присъедини към него. И му беше отказала. Беше го отхвърлила, макар да се беше заклела никога да не го прави. Нищо не й дължеше. Сега само Крал-лич можеше да му нарежда. Новата посока на мислите му го успокои и Артас се усмихна, потупа изпъкналия гръбнак на немъртвия си приятел, а в отговор на това той поклати кокалестата си глава. Със сигурност красивата и своенравна елфа — рейнджър-генерал — беше тази, която го разконцентрира и го накара да се усъмни, макар и за миг, в правотата на избора си. Тя също получи своя шанс. Артас беше дошъл с една-единствена цел — да заличи Куел’Талас и цялото му население. Ако не му се бяха противопоставили, щеше да ги остави да умрат. Не той, а нейният остър език и дръзко отношение щяха да доведат до гибелта на народа й.