„Анар’ала, анар’ала белор, куел’дорей, шинду фала на…“ За светлината, за светлината на слънцето, висши елфи, враговете ни пробиват…
Без да осъзнава от начало, ръката й се вдигна към колието, което висеше на тънката й шия. То беше подарък от по-голямата й сестра, Алериа. Само че не Алерия й го даде, а лейтенантът й — Верана. Алериа беше изчезнала през Тъмния портал в опита си да попречи на Ордата отново да стовари жестокостта си в Азерот или в някой друг свят.
Повече не се върна. Беше претопила колието, което беше получила от родителите си, и беше направила три отделни колиета с камъни за всяка от сестрите Уиндранър. За Силванас беше сапфиреното. Тя знаеше надписа наизуст: „За Силванас. Винаги ще те обичам, Алериа“.
Силванас постоя с ръка върху колието си, почувства връзката със сестра си, която то винаги й даваше, и после бавно свали ръка. Пое си дълбоко дъх и извика:
— Атака! За Куел’Талас!
Но нищо не можеше да ги спре. Всъщност тя не очакваше да ги спре. От мрачните изражения около нея Силванас осъзна, че рейнджърите й мислят същото.
По лицето й избиха капчици пот. Мускулите й стенеха от изтощение, но Силванас Уиндранър не спираше. Тя стреляше, опъваше тетивата и стреляше пак и пак, толкова бързо, че ръцете й почти се замъглиха пред очите й. Когато масата трупове и чудовища се приближи твърде близо за стрели, тя захвърли лъка и сграбчи къс меч и кама. Замахваше на всички страни и режеше, крещейки неразбираемо.
Още един падна — главата му се отдели от раменете и се пръсна като пъпеш под краката на един от своите. Още два урода се хвърлиха към нея, а Силванас се сражаваше като див рис от горите Евърсонг, насочвайки болката и гнева си към врага. Щеше да покоси колкото може повече, преди да падне. Щяха да пробият…
Притискаха ги, стесняваха кръга и вонята им почти я замая. Вече бяха прекалено много. Силванас не забави бързото си темпо. Щеше да се бие, до пълно изтощение, докато…
Изведнъж труповете спряха да прииждат. Отстъпиха и застанаха мирно. Задъхана, Силванас погледна надолу от хълма. Той беше там и чакаше, яхнал немъртвия си кон. Вятърът развяваше белите му коси, а той гледаше към нея съсредоточено. Тя се изправи и избърса кръвта и потта от лицето си. Преди е бил паладин. Сестра й беше обичала един като него. Изведнъж Силванас се зарадва, че Алериа е мъртва и не може да види всичко това, да види какво някогашен последовател на Светлината причинява на всичко, което елфите Уиндранър обичаха и ценяха.
Артас вдигна блестящия рунически меч в знак на официален поздрав.
— Поздравявам те за смелостта, елф, но ловът приключи.
Странно, но това звучеше сякаш той наистина й правеше комплимент. Силванас преглътна тежко, устата й беше пресъхнала като пустиня. Тя стисна силно оръжията си.
— Тогава ще се отбранявам от тук, касапино. Анар’ала белор.
Сивите му устни потрепнаха.
— Както желаеш, рейнджър-генерале.
Той дори не си направи труда да слезе от коня. Вместо това жребецът-скелет изцвили и се втурна право към нея. Артас стисна юздите с лявата си ръка, а с дясната вдигна огромния си меч. Силванас изхлипа. Това не беше плач от страх или съжаление, а просто кратко, рязко стенание от безсилен гняв, омраза и справедлива ярост за това, че не беше успяла да ги спре, не и след като беше дала всичко от себе си, не и след като беше проляла кръвта си. Алериа, сестро, идвам.
Тя посрещна смъртоносното острие, парирайки със своите оръжия, които се разхвърчаха на парчета от удара. И руническото острие я прониза. Студено, беше толкова студено… премина през тялото й, сякаш беше лед.
Артас се наведе над нея и я погледна в очите. Силванас се закашля и малки капчици кръв опръскаха бледото й лице. Дали си въобразяваше или на все още приятното му лице се беше изписало нещо като съжаление?
Той издърпа оръжието си и тя падна, а от тялото й бликна кръв. Силванас потръпна върху студения каменен под, усещайки неописуема болка при най-малкото движение. Едната й ръка се присегна към отворената рана на корема й, сякаш можеше да я затвори и да спре бликащата кръв.
— Довърши ме… — прошепна тя. — Заслужавам… чиста смърт.
Гласът му достигна ушите й някъде отдалеч, докато тя лежеше със затворени очи.
— След всичко, което ми причини, жено, последното нещо, което ще ти дам, е покой в смъртта.
За миг я прониза страх, но постепенно избледня, както и всичко останало. Той щеше да я съживи като едно от ужасяващите тътрещи се неща.