— Не — прошепна тя, а гласът й прозвуча сякаш идваше от много далеч. — Не би… посмял…
И после си отиде. Всичко си отиде. Студът, смрадта, пронизващата болка. Стана меко и топло, тъмно и спокойно, и Силванас се остави да потъне в приятния мрак. Най-накрая щеше да си почине, да остави оръжията, които беше носила толкова дълго в служба на народа си. И тогава…
Силна болка, каквато никога досега не беше изпитвала, премина през тялото й и Силванас изведнъж осъзна, че никоя физическа болка не може да се сравни с тази. Това беше агонията на духа, на душата й, която напускаше безжизнената си обвивка, за да бъде пленена. Беше… разкъсване, отделяне и внезапно изтръгване от топлото убежище на тишина и спокойствие. Насилственото действие усили страданието на Силванас и тя усети как някъде дълбоко в нея се надига силен вой и преминава през устните й, които вече не усещаше физически. Това беше остър, мъчителен вой, който не беше само неин и който смразяваше кръвта и спираше сърцето.
Тъмнината изчезна, но цветовете не се завърнаха. Вече не й беше нужно да различава червено, синьо или жълто, за да го види — нейният мъчител беше бял, сив и черен в свят, изпълнен с цветове. Руническият меч, който отне живота й и погълна душата й, блестеше ярко, а Артас вдигна свободната си ръка с подканващ жест, откъсвайки я от тихата прегръдка на смъртта.
— Банши — каза й той. — Съживих те… Можеш да излееш мъката си, Силванас, поне това мога да ти позволя. Другите и толкова не получават. С това ти ще трябва да нараниш някого. И така, заядлива рейнджърко, вече ще ми служиш.
По-ужасена от всякога, Силванас се понесе над окървавеното си и разбито тяло, взря се в очите си и после се обърна към Артас.
— Не — отвърна тя с глух и зловещ глас, макар все още да си личеше, че е нейният. — Никога няма да ти служа, касапино.
Той направи жест с ръка. Беше леко движение, само помръдна бронирания си пръст. Гърбът й се изви от болка и от нея се откъсна още един вик. И с разкъсващо чувство на гняв тя осъзна, че е напълно безпомощна пред него. Тя беше негово оръжие, както гниещите трупове и белезникавите вонящи създания.
— Твоите рейнджъри също ще ми служат — каза той. — Вече са част от армията ми.
Артас се подвоуми и с искрено съжаление продължи.
— Не трябваше да става така. Запомни, че съдбата ти, както и тяхната, а и на целия ти народ, беше определена от твоите решения. Но сега трябва да продължа към Слънчевия извор, а ти ще ми помагаш.
В безплътното тяло на Силванас се зароди омраза, сякаш беше нещо живо. Тя се понесе до него, сякаш беше новата му лъскава играчка. Тялото й беше отнесено и хвърлено върху една от месохвъргачките и само Артас знаеше за какво щеше да го използва. Сякаш беше завързана с някаква невидима нишка, но не можеше да се отдели от Рицаря на смъртта на повече от метър.
Започна да чува и шепота. Отначало Силванас си помисли, че полудява в новото си толкова противно превъплъщение. Но скоро разбра, че не й е позволено дори бягството в лудостта. В началото гласът в съзнанието й беше неразбираем, а и в злочестото състояние, в което се намираше, тя просто не искаше да го слуша. Но после разбра чий беше той.
От време на време Артас й хвърляше кос поглед. Той продължаваше неудържимия си марш към Силвърмуун и я следеше отблизо. В един момент, докато армията, в която беше задържана насила, се придвижваше напред и унищожаваше земята под краката си, тя отново чу гласа, но много по-ясно.
„Ще служиш на моята слава, Силванас. Ще се бориш за мъртвите. Ще жадуваш за подчинение. Артас е първият и най-любим мой Рицар на смъртта. Той ще бъде твоят командир завинаги, а ти ще си щастлива.“
Артас видя как тя потръпва и се усмихна.
Презрението, което почувства, когато го видя за пръв път пред портите на Куел’Талас, когато чудната земя беше все още чиста и неосквернена и не познаваше полъха на смъртта; омразата, която я изпълни, когато видя как марионетките му избиват сънародниците й и те биваха съживени, за да бъдат негови неживи слуги, и когато той я прониза с един жесток замах на руническия меч… всичко това беше нищо в сравнение с чувството, което я обзе сега. Като свещица към слънцето, като шепот към вик на банши…
„Никога“, каза тя на гласа в ума си. Артас може да контролира движенията ми, но никога няма да пречупи волята ми. Единственият отговор беше глух и студен смях.