Артас отиде до поставката за дървени мечове и взе един. На единадесет той преживя това, което гувернантката му наричаше „растежен изблик“ — поне така го нарече последния път, когато я видя. Тогава тя заплака, прегърна го и го нарече „истински млад мъж“, който вече няма нужда от гувернантка. Малкият меч, с който тренираше, когато беше на девет, беше детски меч. Артас наистина беше истински млад мъж, висок близо 1,80 м и вероятно щеше да израсте още повече, съдейки по родителите му. Той вдигна меча, размаха го няколко пъти и изведнъж се усмихна широко.
Стисна здраво меча и се засили към една от старите брони. „Хей!“ — извика той, представяйки си, че тя е едно от отвратителните зелени чудовища, които бяха трън в задника на баща му от доста време насам. Изправи се в цял ръст пред него, и насочи върха на меча към гърлото на бронята.
„Мислиш, че ще преминеш ли, долен орк? Това е земя на Алианса! Този път ще те пощадя. Изчезвай и повече не се връщай!“
О, но орките не разбираха от предаване или чест. Те бяха просто зверове. Затова и този „орк“ отказа да коленичи и да му окаже чест.
„Какво? Няма да се оттеглиш? Дадох ти шанс, но щом е така, ще се бием!“
Артас атакува, както се беше научил от Вариан. Не директно към бронята, която беше твърде стара и ценна, но точно отстрани. Удар, блок, рязко навеждане, замах към средата на тялото, после завъртане и…
Артас остана изумен — мечът като че оживя и полетя през залата. Удари се шумно в мраморния под, хлъзна се и след кратък стържещ звук бавно се завъртя и спря.
— По дяволите!
Момчето погледна към вратата и съзря лицето на Мурадин Бронзбиърд15.
Мурадин беше посланикът на джуджетата в Лордерон. Брат на крал Магни Бронзбиърд и любимец на двора, заради своя добродушен, но сериозен подход към всичко — от хубавата бира и сладкишите до държавните дела. Освен това имаше слава на силен воин — ловък и безпощаден в битка.
И тъкмо той беше видял как бъдещият крал на Лордерон си представя, че се бие с орки и захвърля меча си през стаята. Артас усети как цялото му тяло плувна в пот и бузите му поруменяха, но се опита да се овладее:
— Ъм… Посланик… аз тъкмо…
Джуджето се покашля и отвърна поглед.
— Търся б’ща ти, момче. Мо’еш ли ме насочи? В т’ва проклето място има твърде мно’о завои.
Артас посочи с очи стълбището от лявата му страна и погледа как джуджето се отдалечава. Не си казаха нищо повече. Артас никога досега не се беше чувствал толкова посрамен. Очите му се напълниха със сълзи от гняв и той запримига силно, за да ги спре. Побягна от залата, без дори да си направи труда да прибере дървения меч.
Десет минути по-късно вече беше свободен, измъкна се от конюшнята и препусна на изток към хълмовете на Тирисфал Глейдс. Беше повел два коня — нежния, стар, петнистосив Трухарт16, който яздеше и двегодишния Инвинсибъл, вързан с тренировъчен повод.
Момчето почувства връзката помежду им още в мига, щом очите им се срещнаха, малко след като жребчето се роди. Оттогава Артас знаеше, че това ще бъде неговият кон, приятел и велик жребец с огромно сърце. Той щеше да бъде част от него колкото… не, дори повече, отколкото бронята и оръжието му.
Добре гледани, породисти коне като този можеха да доживеят над двайсет години. Той беше конят, който щеше както елегантно да носи Артас на церемонии, така и вярно да му служи за всекидневна езда. Той не беше боен кон. Той беше от друга порода, която служеше само за специални случаи в специални моменти. За битка щеше да има друг кон. Но Инвинсибъл щеше, а и вече беше част от живота му.
Първоначално сивите козина, грива и опашка на жребеца бяха станали бели като снега, който покриваше земята в онзи ден. Този цвят беше рядкост сред конете на Балнир, които никога не бяха чисто „бели“, а по-скоро светлосиви. Артас си мислеше за имена като Сноуфол17 или Старлайт18, но накрая последва неофициалната традиция на Лордеронските рицари и избра за име на жребеца си дума, означаваща качество. Конят на Утър се казваше Стедфаст, а този на Теренас — Кърейджъс19. Неговият пък беше Инвинсибъл.