— Е — саркастично започна той, — не ми се сърдиш, че те убих, нали?
— Не ставай глупав — отвърна немъртвият некромант. — Крал-лич ми каза как ще свърши срещата ни.
Артас се изненада.
— Крал-лич е знаел, че ще те убия?
Той се намръщи и погледна към меча, който лежеше в скута му. Сега мълчеше. Нямаше шепот, руните също не светеха.
— Разбира се — отвърна Кел’Тузад, а в гробовния му глас прозвуча леко превъзходство. — Той те избра за свой първенец много преди Немъртвите пълчища да се появят.
Безпокойството на Артас се увеличи. Никой не го беше питал, нито пък му беше казвал нещо за съдбата му. Но дали щеше да я приеме, ако знаеше? Не, реши той. Той не обичаше да бъде манипулиран, но знаеше, че трябва да бъде каляван, за да се превърне в страшно оръжие. Трябваше да разкрива съдбата си стъпка по стъпка, иначе щеше да я отрече. И тогава щеше да е още с Джейна, и Утър, и баща си…
— Ако е толкова всезнаещ, как така е попаднал под контрола на Властелините на ужаса?
— Те са свирепите Властелини на Пламтящия легион74 и служат на този, който сътвори господаря.
При тези думи Артас потръпна. Пламтящ легион. Само две думи, но силата, която обещаваха, беше някак опияняваща. Фростморн проблесна в скута му.
— Това е огромна демонична армия, която е погълнала безброй светове отвъд нашия.
Гласът на Кел’Тузад беше почти хипнотичен и за миг Артас затвори очи. Под затворените му клепачи в съзнанието му се разиграха сцени. Той видя червено небе, извисяващо се над червен свят. От един хребет се изля вълна от някакви същества. Те тичаха като хрътки, но не бяха просто зверове… имаха страховити челюсти, натъпкани със зъби, а от раменете им стърчаха странни пипала. Камъни се разбиваха в земята, оставяйки следи от зелен огън, после се превръщаха в живи камъни и маршируваха към врага.
— Дойде време да подпалим този свят. Господарят ни беше създаден, за да прокара пътя за пристигането на Легиона. Властелините на ужаса бяха изпратени, за да осигурят успеха му.
Сцената се смени. Сега Артас гледаше към една богато украсена и гравирана врата. Той позна Тъмния портал, въпреки че никога не го беше виждал с очите си. Излъчваше зелен огън, а около него се бяха струпали група демони. Артас поклати глава и видението изчезна.
— Значи заразата в Лордерон, крепостта в Нортренд, избиването на елфите… всичко е било само за да се подготви някакво демонично нашествие.
— Да. С времето ще разбереш, че цялата ни история е скроена така, че да подготви предстоящия конфликт.
Артас се замисли над думите му. Фростморн се събуждаше и той свали ръкавицата на дясната си ръка да го погали. Студен, сковаващо студен… толкова студен, че когато Рицарят на смъртта го докосна, дори закалената му ръката го заболя. Отново чу шепота и се усмихна.
— Има още, нали? — попита той, обръщайки се към Кел’Тузад. — Беше ми казал, че Властелините на ужаса са затворили господаря ни. Кажи ми повече.
Кел’Тузад не разполагаше с плът и изражение, което да издаде емоциите му. Но Артас разбра, че се е притеснил по лекото изгърбване на немъртвата му фигура. Въпреки това той му отговори.
— Първата фаза от плана на Крал-лич беше да създаде Немъртвите пълчища, за да премахнат всяка фракция, която би се опълчила на Легиона.
Артас кимна.
— Като войските на Лордерон… и елфите.
Той почувства леко свиване на стомаха, но го пренебрегна.
— Точно така. Втората фаза е всъщност да призове демоничния Властелин, който да възпламени искрата на нашествието.
Призракът вдигна кокалестия си пръст и го насочи в посоката, в която се движеха.
— Наближаваме лагер на орки, които поддържат активен демоничен портал. Трябва да използвам портала, за да получа инструкции от Властелина.
Артас седеше спокойно върху Инвинсибъл. Мислите му го върнаха във времето, когато се сражаваше с орките в Странбрад заедно с Утър, Носителя на Светлината. Спомни си как орките принасяха човешки жертви на демоничните си Властелини. С Утър бяха отвратени и ужасени от това. Самият Артас беше толкова вбесен, че Утър трябваше да го укорява, задето се бие с гняв в сърцето. „Ако позволим емоциите ни да доведат до кръвопролитие, ще се обезчестим също като орките“, беше го смъмрил той.