— Този разговор за Даларан те притесни — каза заядливо тя.
— Млъквай, привидение — измърмори той, въпреки че точно сега си мислеше за първия път, когато премина през портите на Даларан като ескорт на Джейна. Вече почти не можеше да си представи невинността на онова време.
— Да не би там да е някой, за когото те е грижа? Красиви спомени, може би?
Проклетата банши не се отказваше. Той се предаде на гнева си, вдигна ръка и тя се сгърчи от болка.
— Повече няма да говориш за това — предупреди я той. — Да изпълним задачата си.
Силванас замълча. Но върху бледото й лице се появи злорада и самодоволна усмивка.
— Мога да помогна.
Гласът на Джейна беше спокоен, по-спокоен, отколкото очакваше да прозвучи. Тя стоеше с учителя си Антонидас в познатия любим и чудесно разхвърлян кабинет и се взираше в него.
— Научих толкова много.
Архимагът гледаше през прозореца, скръстил ръце зад гърба си, сякаш нямаше нищо по-важно от това да наблюдава упражненията на учениците навън.
— Не — отвърна тихо той. — Имаш други задължения.
Той се обърна към нея и сърцето й се сви, виждайки изражението на лицето му.
— Задължения… и Теренас, Светлината да прости душата му… и двамата се предадохме. Защото отказахме да послушаме онзи странен пророк, той беше убит от собствения си син, кралството му е в руини, обитавани само от немъртви…
Дори сега Джейна се сви от неудобство. Артас… Все още й беше трудно да повярва. Толкова много го обичаше… И още го обичаше. Непрекъснато се молеше, безмълвно, само на ум, че е попаднал под някакво влияние, на което не може да се противопостави. Защото, ако беше сторил всичко това по собствена воля…
— Аз също бях помолен и също бях надменно сигурен, че знам повече. И ето, мила моя, до къде стигнахме. Всички трябва да живеем… или да умрем… от решенията си.
Антонидас се усмихна тъжно. Очите й се наляха със сълзи, които обаче отказа да пролее и успя да потуши.
— Нека остана. Мога да…
— Опази онези, за които си обещала да се погрижиш, Джейна Праудмуър — каза Антонидас с особена строгост в гласа и изражението си. — Един повече или по-малко… няма да е от значение. Другите вече те следват.
— Антонидас… — гласът й заглъхна, преди да продължи.
Тя се хвърли към него и го прегърна. Никога досега не си беше позволявала такова нещо, винаги се беше страхувала от него, за да го направи. Но сега той изглеждаше… стар. Стар и немощен, а по-лошо — примирен.
— Дете — каза топло той, потупа я по гърба и се засмя. — Не, вече не си дете. Вече си жена и водач. Така че… по-добре върви.
Отвън отекна глас — силен, ясен и познат. Джейна се почувства като зашлевена. Зяпна ужасена и се отдръпна от учителя си.
— Магьосници от Кирин Тор! Аз съм Артас, първият Рицар на смъртта! Настоявам да отворите портите и да се предадете на Немъртвите пълчища!
Рицар на смъртта? Джейна обърна изумени очи към Антонидас, който се усмихна тъжно.
— Исках да ти спестя истината… поне засега.
Тя се олюля поразена. Артас… тук…
Архимагът закрачи към прозореца. Леко потрепна с кокалестите си ръце и гласът му се извиси като на Артас.
— Поздравления, принц Артас — призова го Антонидас. — Как е благородният Ви баща?
— Лорд Антонидас — отговори Артас.
Къде беше той? Точно отвън ли? Дали щеше да го види, ако излезеше на балкона при Антонидас?
— Няма нужда да ме иронизирате.
Джейна се обърна настрани и избърса очите си. Опита се да каже нещо, но думите заседнаха в гърлото й.
— Подготвихме се за идването ти, Артас — продължи спокойно Антонидас. — С братята ми издигнахме аури, които да унищожат всеки немъртъв, който се опита да мине през тях.
— Жалките ви магии няма да ме спрат, Антонидас. Сигурно си чул какво се случи в Куел’Талас. И там си мислеха, че са неуязвими.
Куел’Талас.
На Джейна й призля. Беше тук, в Даларан, когато разбраха за случилото се в Куел’Талас от няколкото оцелели, успели да избягат. Тук беше и куел’дорейският принц. Никога не беше виждала Кейл’тас толкова… бесен, толкова разтърсен, толкова груб. Беше отишла при него, за да изкаже съчувствието си, но той се беше обърнал към нея с толкова гневно изражение, че тя инстинктивно бе замълчала.