— Не казвай нищо — беше изръмжал той.
Беше свил юмруци и тя остана шокирана, осъзнавайки, че той едва се сдържа да не я нарани физически.
— Глупаво момиче. Това е чудовището, което вкара в леглото си?
Джейна примигна, ужасена от грубите думи на толкова културен елф.
— Аз…
Но той не се нуждаеше от отговора й.
— Артас е касапин! Изклал е хиляди невинни хора! Има толкова кръв по ръцете си, че цял океан няма да му стигне, за да я отмие. А ти го обичаше? Избра него пред мен?
Обичайно мелодичният му и сдържан глас загрубя на последните думи. Очите на Джейна се напълниха със сълзи, след като изведнъж осъзна какво се случва. Той я нападаше, защото не можеше да се изправи срещу истинския си враг. Чувстваше се безпомощен и се беше прицелил в най-близката мишена… в нея, Джейна Праудмуър, чиято любов се беше опитал да спечели, но не беше успял.
— Кейл’тас… — каза тихо тя. — Той е извършил ужасни неща. Това, което е изстрадал народът ти…
— Нямаш представа какво е страдание! — изкрещя той. — Ти си дете, с детски ум и детско сърце. Сърце, което беше дала на… на този… Той ги е избил, Джейна. И е съживил труповете им!
Джейна се втренчи в него и замълча, а думите му вече не бяха толкова болезнени, след като знаеше причината за тях.
— Той е убил баща ми, Джейна, както е убил и своя собствен. Аз… трябваше да съм там.
— За да загинеш с него ли? Заедно с всички останали? Какво щеше да спечелиш, жертвайки живота си…
В момента, в който произнесе думите, тя осъзна, че не трябваше да ги изрича. Кейл’тас се стегна и отвърна остро.
— Можех да го спра. Трябваше да го спра.
Той се изпъна и хладнокръвието му угаси огъня в душата му. Поклони се леко и преувеличено.
— Ще напусна Даларан възможно най-скоро. Тук няма нищо за мен.
Джейна потръпна от празнотата и примирението в гласа му.
— Бях такъв глупак да си помисля дори, че човеците могат да ми помогнат. Напускам това място на изнемощели стари и амбициозни млади магьосници. Никой от вас не може да ми помогне. Народът ми се нуждае от мен, след като баща ми…
Той замълча и преглътна тежко.
— Отивам при малкото останали. При онези, които са издържали, преродени от кръвта на тези, които сега служат на твоя любим.
Кейл’тас закрачи бързо към вратата, а цялото му високо и елегантно тяло излъчваше ярост. Джейна усети как сърцето я боли от неговата болка.
А сега беше тук. И Артас беше тук — Рицар на смъртта, начело на армия от немъртви. Гласът на Антонидас я сепна и тя примигна, опитвайки се да се върне към реалността.
— Изтегли войските си или ще бъдем принудени да насочим цялата си мощ срещу теб! Избирай, Рицарю на смъртта!
Антонидас отстъпи назад и се обърна към Джейна.
— Джейна — каза той с нормалния си глас, — след малко ще издигнем бариери, които ще блокират телепортирането. Трябва да тръгнеш, преди да останеш затворена тук.
— Може да успея да го разубедя. Може да мога…
Тя замълча, чувайки нереалното желание в собствения си глас. Не беше успяла да го спре да избие невинните в Стратхолм или да отиде в Нортренд, когато беше сигурна, че е капан. Той не я беше послушал тогава. Ако Артас наистина беше под някакво тъмно влияние, как щеше да го разубеди сега?
Тя си пое дълбоко въздух и отстъпи назад, а Антонидас кимна одобрително. Имаше толкова много неща, които искаше да му каже, но единственото, което успя да направи, бе да се усмихне тъжно. И двамата знаеха, че вероятно предстои последната му битка. Не успя дори да се сбогува с него.
— Ще се погрижа за хората ни — каза твърдо тя, изрече заклинанието за телепортиране и изчезна.
Първата част от битката приключи и Артас получи това, за което беше дошъл — поисканата книга със заклинания на Медив. Беше голяма и по-тежка, отколкото изглеждаше, подвързана с червена кожа и златни конци. На корицата имаше красиво изрисуван черен гарван с разперени криле. По книгата още стояха следите от кръвта на Антонидас и Артас се зачуди дали това няма да й даде повече сила.
Инвинсибъл се раздвижи под него, тропна с копита и размаха глава, сякаш все още имаше плът, раздразнена от мухите по нея. Стояха на върха не един хълм, откъдето се виждаше Даларан. Кулите му, все още окъпани от слънцето, блестяха в нюанси на златно, бяло и виолетово, а по улиците се стичаха реки от кръв. Много от магьосниците, които преди няколко часа му се бяха противопоставили, сега стояха до него. Повечето от тях бяха в твърде лошо състояние и ставаха само за муниции на месохвъргачките, но други… Други можеха да се окажат полезни и да използват уменията си от живота в службата си към Крал-лич в смъртта.