Призракът беше абсолютно верен на Крал-лич, дори до там, че убедително да играе галеното кученце в присъствието на Аркемонд и Тикондриъс, в случай че това се изискваше от него. Артас беше предпочел да си мълчи, тъй като не смяташе, че умее да лъже толкова убедително, колкото Кел’Тузад. За двамата демони те бяха твърде маловажни, но скоро щяха да се убедят в противното.
Нехайно бяха оставили книгата на Медив в кокалестите ръце на призрака. Той самият имаше познания за толкова мощни заклинания, които самият Артас осъзнаваше, че няма да може да разбере напълно.
— Третата част от плана — беше подметнал Кел’Тузад в отсъствието на демоните, като че коментираше времето — е същинската част от заговора за Легиона.
Артас си спомняше думите на Кел’Тузад отпреди. Първо беше създаването на Пълчищата, после призоваването на Аркемонд. Сега той слушаше внимателно останалата част от историята на Кел’Тузад.
— Целта на Легиона е да изсмуче цялата магия и да отнеме целия живот от този свят. За това планират да изтеглят всички мощни енергии, концентрирани в Извора на Вечността77 на елфите. За да го постигнат, трябва да унищожат единственото нещо, което съдържа най-истинската и чиста енергия на живота в Азерот. Изворът на Вечността се намира отвъд океана, на континента Калимдор, а нещото, което можеше да спре Легиона, се нарича Нордрасил — Дървото на света78. То дарява безсмъртието на калдорейците, затова те са свързани с него.
Калдорейци? Артас беше объркан.
— Знам за куел’дореците. Тези друга елфска раса ли са?
— Те са първата раса — поправи го Кел’Тузад и махна пренебрежително с ръка. — Но тези подробности са без значение. Важното е, че трябва да попречим на Легиона да достигне целта си и има един калдореец, който може да ни помогне.
Така, използвайки магията си, Кел’Тузад беше телепортирал Артас до този далечен континент, на този хълм, от който се откриваше просторна гледка. Горите бяха тучни, живи, но в далечината Артас виждаше следите, които Легионът беше оставил след себе си. Там, където земята, дърветата и животните не бяха мъртви, всичко беше съсипано. Наистина поглъщаха всеки живот.
Една фигура се появи на хълма под него и Артас се усмихна вътрешно. Ето и този, когото чакаше.
Определено нощните елфи бяха по-различни. Кожата му беше бледолавандулова и набраздена с ритуални белези и татуировки. Очите му бяха превързани с черна лента, но изглежда това не го затрудняваше да се придвижва по неравния терен. Оръжието, което носеше, не приличаше на нищо, което Артас беше виждал. Вместо традиционен меч, който имаше дръжка и острие, това оръжие имаше две назъбени остриета, които светеха в ужасното зелено на нещо, пропито с демонична енергия. Явно този елф и преди си е имал работа с демони.
Артас почака известно време, като го наблюдаваше внимателно. Нощният елф — Илидън Стормрейдж79, както го беше нарекъл Кел’Тузад, беше… разярен на самия себе си. Явно списъкът със злодеяния срещу него беше доста дълъг и той жадуваше за отмъщение и сила точно колкото Кел’Тузад предполагаше.
Артас се усмихна.
— След десет хиляди години най-после съм свободен, а собственият ми брат ме мисли за злодей! — сподели Илидън. — Ще му покажа истинската си сила. Ще му покажа, че демоните вече нямат власт над мен.
— Сигурен ли си в това, ловецо на демони? — попита Артас и гласът му отекна.
Нощният елф се завъртя и замахна с оръжието си.
— А ти сигурен ли си, че волята ти е твоя?
Елфът можеше да е сляп в традиционния смисъл на думата, но въпреки това виждаше Артас твърде добре. Илидън подуши и се намръщи.
— Вониш на смърт, човеко. Ще съжаляваш, задето си ме повикал.
Артас се усмихна по-широко. Изгаряше от нетърпение за битка.
— Хайде тогава — подкани го той. — Ще видиш, че мога да ти се опра.
Инвинсибъл се обърна и се спусна надолу по хълма, готов за действие, колкото господаря си. Илидън изръмжа и се затича срещу него.
Беше почти като танц, помисли си Артас, когато двамата воини се изправиха един срещу друг. Илидън беше силен и изящен, а уменията му — подсилени от демонична сила. Но Артас също не беше просто войник, нито пък Фростморн беше обикновен меч. Битката беше яростна и бърза. Артас се оказа прав — наистина бяха равностойни противници. И не след дълго и двамата отстъпиха задъхани.
— Може да продължаваме така… вечно — каза Илидън. — Какво всъщност искаш?