Артас свали Фростморн.
— От това, което спомена по-рано, разбирам, че ти и съюзниците ти сте заобиколени от немъртви. Властелинът на ужаса, който ги командва, се нарича Тикондриъс. Той използва мощен вещерски артефакт, наречен Черепа на Гул’дан80. Той е причината за оскверняването на тези гори.
Илидън изправи глава.
— И искаш да го открадна ли? Защо?
Артас повдигна белите си вежди. Този схващаше много бързо и Артас реши, че заслужава поне полуистината.
— Нека просто кажем, че не харесвам Тикондриъс и този, на когото служа… би имал полза Легионът да се провали.
— Защо да вярвам на думите ти, дребен човеко?
Артас сви рамене.
— Справедлив въпрос… Нека ти отговоря. Господарят ми вижда всичко. Той знае, че цял живот си се стремил да получиш сила и сега тя е на една ръка разстояние от теб!
Бронираната му ръка се сви в юмрук пред завързаните очи на нощния елф и както очакваше, той се обърна към него.
— Вземи черепа и враговете ти ще бъдат заличени.
Илидън бавно вдигна глава и се обърна към Артас. Този слепец, който всъщност виждаше много добре, беше страховит. Елфът отстъпи назад, кимайки замислено. Без повече думи, Артас обърна Инвинсибъл и препусна назад.
Скоро Кел’Тузад щеше да го пренесе обратно. Всичко се разви според плана на Крал-лич. Само се надяваше Илидън да се окаже толкова покорен, колкото изглеждаше, иначе… нещата щяха да се усложнят.
Тя не беше жива, нито пък имаше силата да се противопостави на заповедите на този, който я беше довел с писък в новото й битие. Но Силванас Уиндранър имаше воля и Артас някак си не беше успял да я пречупи. Беше успял с толкова много други… но защо изглеждаше, че само тя няма да му се подчини толкова сляпо? Дали беше собствената й сила или просто защото той се наслаждаваше на страданието й? Сега тя беше банши и сигурно никога нямаше да разбере. Но, ако все още разполагаше с волята си, защото на Артас така му харесваше, със сигурност тя щеше да се смее последна. Така се беше зарекла, а Силванас спазваше обещанията си.
В света на живите мина много време, откакто Артас Менетил и Немъртвите пълчища пометоха родната й земя, а и много неща се случиха. Така нареченият й „господар“ беше отказал да бъде използван като пионка. Заедно с арогантната торба кости Кел’Тузад, който беше виновен за оскверняването на славния Слънчев извор, Артас заговорничеше срещу двамата Властелини на ужаса — Тикондриъс и демона Аркемонд, които бяха доведени в Азерот от самия Кел’Тузад. Силванас ги беше наблюдавала много внимателно — всичко, което Артас й беше разкрил като замисъл и военна тактика, щеше да й бъде от полза. Той не се беше опитал да премахне Тикондриъс, както беше сторил с Мал’Ганис. О, не, лукавият човешки принц вече беше подмамил някой друг да свърши мръсната работа вместо него. Злочестият изпълнител се казваше Илидън. Артас беше успял да подуши жаждата му за власт и я беше използвал срещу него, карайки го да открадне черепа на Гул’дан — легендарен вещер орк. За тази цел Илидън трябваше да убие Тикондриъс. Така Артас щеше да се отърве от демоничен Властелин, а Илидън щеше да бъде възнаграден с артефакт, който да задоволи жаждата му за власт. Предполагаше се, че всичко върви по план. Оттогава Артас и следователно и Силванас, не бяха чували нищо за Илидън.
А колкото до Аркемонд… който беше толкова силен, че да може да унищожи славния магьоснически град Даларан с едно-единствено заклинание, бе погубен от силата на живота, който беше дошъл да погълне. Сега Силванас мразеше живите толкова, колкото и Легиона и откакто научи за падението му, се разкъсваше от смесени чувства. Нощните елфи бяха жертвали безсмъртието си, за да го победят. Чистата, концентрирана сила на природата беше унищожила демона отвътре и Дървото на света беше отдало огромната си сила като мощна ударна вълна, довела до катаклизъм.
И, когато Аркемонд беше сразен, както и скелетите му, опитът на Легиона да превземе този свят беше провален.
Силванас се откъсна от мислите си и се завърна в реалността, чувайки името на покойния и неоплакан демоничен Властелин.
— От няколко месеца не сме чували нищо от лорд Аркемонд — каза лидерът им Детерок, риейки нервно с копита. — Започна да ми писва да се занимавам с тези немъртви! Какво още правим тук?
Стояха там, където едно време бяха градините на замъка, където Артас беше дошъл да убие родния си баща и да донесе смърт на собствените си хора. Градините гниеха, както и хората тук.