— Здрасти, Башара — чух зад себе си познат глас.
Еба си.
Нагласих най-фалшивата си усмивка и се обърнах.
— Руди! Не знаех, че поръчката е твоя. Ако знаех, нямаше да дойда!
Добре де, няма да лъжа. Руди Дюбоа е адски готин. Висок е два метра и е рус като от мокър сън на Хитлер. Преди десет години напуснал Кралската конна полиция на Канада, за да поеме поста директор на сигурността тук, но още носи униформата си, всеки божи ден. И тя му стои страхотно. Страхотно, сериозно ви казвам. Не го харесвам, но… сещате се… ако можех да го направя без последствия…
Той е законът в нашето градче. Да, да, всяка общност има нужда от закони и от някой, който да ги прилага, но Руди е склонен да се престарава излишно.
— Спокойно — каза той и извади джаджата си. — Нямам достатъчно доказателства, че се занимаваш с контрабанда. Засега.
— Контрабанда? Аз? Божке, Руди, ама и на теб ти хрумват едни неща…
Голяма досада е този. Господин Праведен. Държи ме на мушка отдавна, още от един инцидент, когато бях на седемнайсет. За щастие не може просто така да депортира хора. Това може да го прави само администраторката на Артемида, а тя няма да го направи, докато Руди не й представи неопровержими доказателства. Така де, и ние си имаме разделение на властите. Донякъде.
Огледах се.
— Е, къде е пратката?
Той размаха джаджата си пред четеца и огнеупорната врата се отвори с плъзгане. Джаджата на Руди е като вълшебна пръчка. Отваря всички врати в Артемида, буквално.
— Ела.
Влязохме в просторното помещение. Техници ръчкаха оборудването, а инженери следяха гигантския екран по протежение на едната стена, който показва състоянието на системата.
Освен мен и Руди всички в стаята бяха виетнамци. Така се случват нещата в Артемида. Хора, които се познават помежду си, решават да емигрират, после създават някакъв свой бизнес и наемат приятелите си. Те пък наемат други свои познати. Е, нищо ново под слънцето, като се замислиш.
Вървяхме между машините и тръбите под налягане. Никой не ни обръщаше внимание, освен господин Доан, който ни следеше с поглед от стола си на централно място пред големия екран. Улови погледа на Руди и кимна бавно.
Руди спря зад някакъв мъж, който почистваше въздушен резервоар, и го потупа по рамото.
— Пам Бин?
Бин се обърна и изсумтя. Лицето му беше застинало в навъсена физиономия.
— Господин Бин. Съпругата ви Там е била на преглед при доктор Русел тази сутрин.
— Да — каза той. — Постоянно се спъва.
Руди обърна джаджата си. На екрана имаше снимка на жена със синини по лицето.
— Според лекарката има насинено око, хематом на бузата, две пукнати ребра и сътресение.
— Нали ви казах, вързана е в краката.
Руди тикна джаджата в ръцете ми и фрасна Бин с юмрук в лицето.
В проблематичната си младост съм имала някой и друг сблъсък с Руди и мога да ви кажа, че е много як тип. Никога не ме е удрял или нещо такова. Но помня как веднъж ме държеше с една ръка, докато с другата пишеше на джаджата си. А аз здравата се дърпах, повярвайте ми. Хватката му беше като желязно менгеме. Още се сещам понякога за това късно нощем.
Бин се строполи на пода. Направи опит да се надигне на четири крака, но не успя. А щом не можеш да се отлепиш от земята при лунната гравитация, значи нещата са много зле.
Руди се наведе, стисна Бин за косата и повдигна главата му.
— Я да видим… да, бузата ти вече отича чудесно. А сега за насиненото око… — Заби юмрук в окото на полуприпадналия нещастник, после пусна главата му и тя тупна глухо на пода.
Бин се сви на топка и простена:
— Стига…
Руди се изправи и си взе джаджата от мен. Вдигна я, така че и двамата да виждаме екрана.
— Две пукнати ребра, нали така? Четвърто и пето отляво?
— Май да — съгласих се аз.
Той изрита Бин в ребрата. Бин се опита да извика, но не се получи, защото ритникът му беше изкарал въздуха.
— Ще приема, че някой от ударите в главата му е осигурил сътресението — каза Руди. — Не е редно да прекалявам все пак.
Техниците и инженерите бяха прекъснали работата си да погледат представлението. Неколцина се усмихваха. Доан, онзи на централния стол, излъчваше загатнато одобрение.