— Не е точно така — отвърнах. — Имат достатъчно да напълнят един или два мехура и имат достатъчно мощни акумулатори да захранват преобразуването на въглероден диоксид в кислород в продължение на месеци. Но нямат достатъчно кислород да напълнят целия град. Явно никой не се е сетил, че може да възникне такава необходимост.
— О, боже… — каза Дейл.
— Имаме само един вариант — казах аз. — Тронд Ландвик държи на склад гигантски количества кислород. В резервоари наблизо.
— Онова копеле — изсъска Санчес. — Знаех си аз, че е хвърлил око на кислородния ми договор с града.
Огледах отново контролното табло. Виетнамците, слава богу, не бяха чак такива езикови пуристи и при нужда използваха английската азбука. Един участък върху чертежа беше обозначен с „ЛАНДВИК“.
— Резервоарите на Ландвик са на чертежа! — казах аз.
— Естествено — каза Санчес. — Нали системата му трябва се свърже с основния въздухообмен, когато мръсникът ми открадне договора. Явно е подкупил гадните виетнамци.
Плъзнах пръст по картата.
— Като гледам, резервоарите на Тронд вече са свързани с основната система. Контролират се от куп междинни клапани, но пътечката се вижда.
— Ами действай тогава! — каза Дейл.
— Клапаните се отварят ръчно и са отвън — казах аз.
— Какво?! Защо, за бога, има ръчни клапани на повърхността?!
— От съображения за сигурност — казах аз. — Тронд ми го обясни. Няма значение. Запомних как са разположени тръбите. Голяма плетеница е, а и не знам в какво състояние са подклапаните. Ще реша какво да правя, като стигна там.
Излязох от Центъра за системна поддръжка и хукнах по коридорите на Армстронг.
— Чакай, ще излизаш? — каза Дейл. — И какво ще облечеш? Костюмът ти е тук.
— Вървя към шлюза на Конрад и имам голяма тръба. Ще разбия шкафчето на Боб и ще облека неговия костюм.
— Шкафчетата са здрави, със стени от един сантиметър алуминий — каза Дейл. — Дори да успееш да го разбиеш, ще ти отнеме твърде много време.
— Добре, прав си. Ами… — Тичах през тунела, който свързваше Армстронг с Конрад. Погледнах си джаджата. Оставаха ни двайсет и пет минути. — Ще използвам туристическа топка.
— И как ще завъртиш дръжките на клапаните?
Мамка му, и за това беше прав. Хамстерските топки нямаха ръкави и ръкавици, бяха си просто топки. Не бих могла да хвана нищо.
— Май ти ще трябва да си ми ръце, като гледам. Резервоарите са в триъгълника между Армстронг, Шепърд и Бийн. Чакай ме при свързващия тунел Бийн-Шепърд. Ще трябва да ми помогнеш, за да вляза в триъгълника.
— Ясно. Потеглям към тунела. Ще спра възможно най-близо, останалото разстояние ще мина пеша.
— И как ще излезеш от лунохода, без да убиеш Санчес?
— Да, и аз си задавам същия въпрос — вметна Лорета.
— Ще я облека в твоя костюм, преди да отворя шлюза — каза той.
— В моя костюм?!
— Джаз!
— Добре де. Извинявай.
Минах през Конрад по най-бързия начин. Родният ми мехур има най-задръстените коридори в Артемида. Така става, когато събереш на едно място занаятчии без план за застрояване — работилниците им се разрастват и заемат всяко свободно кьошенце. Но аз познавах този лабиринт като петте си пръста.
Естествено, туристическият шлюз се намираше възможно най-далече от свързващия тунел с Армстронг. Как иначе.
Най-после стигнах. Двама лицензирани обходчици лежаха на пода пред шестнайсет туристи, припаднали на столовете си. Изтичането ги беше заварило по време на инструктаж.
— Дейл, при шлюза съм.
— Ясно — чу се гласът му. Явно се намираше на разстояние от микрофончето на джаджата си. — Опитвам се да натикам Санчес в костюма ти, обаче… височка е, да ти кажа.
— Ще прощаваш — каза тя. — Висока съм сто шейсет и четири сантиметра, което е среден ръст за жена. Не аз съм висока, а твоята приятелка, саботьорката, е дребосък.
— Не ми разтягай костюма — казах аз.
— Ще се изходя в костюма ти!
— Хей!..
— Санчес, млъкни! — каза Дейл. — Джаз, ти спаси града!
Втурнах се в големия шлюз и свалих една хамстерска топка с изпуснат въздух от закачалката й.
— Ще се обадя, като изляза навън.
Разгънах безформената топка на пода с ципа нагоре, грабнах една животоподдържаща раница и я закачих. Време беше да използвам джаджата на Руди като вълшебна пръчка. Затворих вътрешната врата на шлюза, размахах джаджата пред контролното табло и то ми даде достъп.
Следващ проблем: шлюзовете са конструирани така, че да се отварят и затварят от лицензирани обходчици с костюми и ръкавици. Налагаше се да надмина себе си.