— Ка-какво?
Издърпах тръбата изпод колана си.
— Искам да кажеш на всички, че съжалявам. Съжалявам за всичко, което направих.
— Какви ги говориш?
— И кажи на татко, че го обичам. Това е най-важното. Кажи на татко, че го обичам.
— Джаз. — Дейл се изправи. — Какво правиш с тая тръба?
— Трябва ни лост. — Стиснах тръбата с две ръце и с острия край навън. — Аз имам лост. Ако и това не завърти дръжката, значи нищо няма да я завърти.
Търкулнах се до клапана.
— Но тръбата е в хамстерската ти топ… О! Не!
— Едва ли ще издържа достатъчно, за да завъртя дръжката. Ще трябва да продължиш ти.
— Джаз! — викна той и посегна към мен.
Сега или никога. Дейл беше объркан. Не можех да го виня. Трудно е да гледаш как най-добрият ти приятел умира, дори да е за добра кауза.
— Прощавам ти, приятелче. За всичко. Сбогом.
Забих острия край в гумената материя. Въздух потече с ожесточено съскане през тръбата — току-що бях дала на вакуума сламка, с която да го изсмуче. Металът изстина в ръцете ми. Натиснах по-силно и вкарах предния край на тръбата между спиците на кръглата дръжка.
Материята на хамстерската ми топка започна да се цепи. Разполагах най-много с част от секундата.
Натиснах тръбата с цялата си сила и усетих как дръжката поддаде.
После физиката, тази отмъстителна кучка, си присвои сцената.
Топката се разкъса на парчета. А аз вече не натисках импровизирания си лост. Аз пропадах в бездна.
Звуците изчезнаха моментално. Ослепителна слънчева светлина удари очите ми и аз примижах от болка. Въздухът напусна дробовете ми. Опитах се да вдишам — дробовете ми се разшириха, но нищо не влезе в тях. Много странно усещане.
Озовах се по гръб на земята. Ръцете и шията ми горяха. Останалата част от тялото ми, защитена от дрехите, се печеше малко по-бавно. Жежката светлина изгаряше лицето ми. Устата и очите ми завряха — течностите завират във вакуум.
Светът потъна в мрак и съзнанието ме напусна. Болката спря.
Скъпа Джаз,
Ако може да се вярва на новините, нещо никак не е наред с Артемида. Казват, че всички връзки с града са прекъснати. Едва ли моят имейл ще направи изключение, но съм длъжен да опитам.
Ехо, там ли си? Добре ли си? Какво става?
17
Събудих се в мрак.
Момент… Събудила съм се?
— Защо не съм мъртва? — опитах се да кажа.
В действителност казах:
— Ъшо нсъ мъта?
— Дъще?! — Гласът на татко. — Чуваш ли ме?
— Ъмхм.
Той хвана ръката ми. Но нещо не беше наред. Усещането за допир беше… смътно.
— Нн… не ишдам…
— Очите ти са бинтовани.
Опитах се да стисна ръката му, но ме заболя.
— Не. Пази си ръцете — каза той. — Те също са пострадали.
— Не би трябвало да е будна — обади се женски глас. Гласът на доктор Русел. — Джаз? Чуваш ли ме?
— Много ли е зле? — попитах я аз.
— Говориш на арабски — каза лекарката. — Не те разбирам.
— Пита много ли е зле — обясни татко.
— Възстановяването ще е болезнено, но ще оцелееш.
— Нн… не аз… градът. Много ли е зле?
Усетих убождане по ръката.
— Какво правите? — попита татко.
— Не трябва да е будна — каза Русел.
След секунда вече не бях.
Идвах спорадично в съзнание, после отново заспивах и така цял ден. Помня по някой и друг отрязък. Тестове на рефлексите, някой ми сменя превръзките, инжекции и прочее. Манипулациите ме връщаха за кратко в полусъзнание, но през останалото време обитавах бездната.
— Джаз?
— Ъ?
— Джаз, будна ли си? — Беше доктор Русел.
— … да?
— Сега ще сваля превръзката от очите ти.
— Добре.
Усетих ръцете й по главата си. Лекарката разви превръзката и аз прогледнах. Примижах на силната светлина. Когато зрението ми се нагоди, видях това-онова от стаята.
Бях в нещо като болнична стая. Казвам „нещо като“, защото Артемида си няма болница. Само лечебницата на доктор Русел. Не бяхме в кабинета й, а сигурно в някаква стая зад него.
Ръцете ми бяха бинтовани. Ужасно чувство. Боляха ме, но не нетърпимо.
Лекарката, жена на шейсетина години с прошарена коса, светна с фенерче първо в едното ми око, после в другото. След това вдигна три пръста.
— Колко пръста виждаш?
— Градът добре ли е?
Тя разклати ръка.
— Едно по едно. Кажи ми колко пръста виждаш.
— Три?
— Добре. Какво помниш?
Извих очи към тялото си. Май всичко беше налице. Облекли ми бяха болнична нощница, завивката беше подпъхната спретнато. Ръцете ми бяха бинтовани.
— Помня, че спуках хамстерска топка. Мислех, че ще умра.