— Не беше ти, а твоят малоумен приятел.
— Отговорността е моя — казах аз.
— Явно наистина така смяташ. — Той прокара ръка по тезгяха. — Изглежда много скъпо.
— 416 922 калмара.
Той се намръщи.
— Джасмин… купила си това с парите, които…
— Татко… моля те, просто… — Коленете ми омекнаха и седнах на пода. — Знам, че не ти харесва откъде идват парите. Но…
Баща ми стисна ръце зад гърба си.
— Моят баща, твоят дядо… страдаше от жестока депресия. Самоуби се, когато бях на осем.
Кимнах. Мрачна подробност от семейната ни история. Татко рядко говореше за това.
— Дори докато беше жив, не беше… не беше наистина жив. Расъл съм без баща. Не знам какво е да имаш баща. Затова положих всички възможни усилия…
— Тате, ти не си лош баща. Просто аз съм отвратителна дъщеря.
— Остави ме да довърша. — Коленичи и приседна на петите си. Молеше се в тази поза по пет пъти на ден вече шейсет години и знаеше как да седне, без да се схване на мига. — Беше пълна импровизация. Бащинството. Нямах отправна точка. Нищо, на което да стъпя. А и избрах труден живот за семейството си. Имигрантски живот на границата на познатия свят.
— И толкова по-добре — казах аз. — Предпочитам живота на беден бачкатор в Артемида пред живота на богата патка на Земята. Тук е моят дом…
Той вдигна ръка да ме спре.
— Опитах се да те подготвя за света. Не те щадях, защото и светът нямаше да те щади, а аз исках да си готова. Карали сме се, разбира се… но едва ли има родител и дете, които да не се карат. А някои неща в начина ти на живот категорично не одобрявам. Но като цяло, ако погледнем голямата картинка, ти се превърна в една силна и самостоятелна жена. Гордея се с теб. А това значи, че се гордея и със себе си, задето съм те отгледал такава.
Долната ми устна взе да трепери.
— Живях живота си според учението на Мохамед — продължи той. — Опитам се да бъда почтен и лоялен във всички свои решения. Но съм човек и не съм съвършен. Греша. Ако цената да изчистиш съвестта си е едно малко петно мръсотия върху моята душа, така да е. Дано съм натрупал достатъчно кредит на доверие пред Аллах, за да ми прости. — Хвана ръцете ми в своите. — Джасмин. Приемам обезщетението ти, макар да знам, че източникът му е непочтен. И ти прощавам.
Стиснах ръцете му на свой ред и с това приключихме.
Е, не съвсем. Сринах се в прегръдките му и се разревах като бебе. Не искам да говоря за това.
Време беше да се изправя лице в лице с истината. Чаках пред кабинета на Нгуги. Следващите няколко минути щяха да решат дали ще остана, или ще ме изритат.
Лене Ландвик излезе от кабинета с патериците си.
— О! Здрасти, Джаз. Преведох парите по сметката ти преди няколко дни.
— Да, знам. Благодаря.
— О Паласио ми продадоха Топилката „Санчес“ тази сутрин. Ще минат седмици, докато подготвим документацията, но вече се съгласихме за цената и всичко е наред. Лорета се зае с проекта на новата топилка. Ще внесе подобрения. Идеята е да се наблегне на силициевата екстракция и…
— Ще задържиш Лорета Санчес?
— Ами — каза Лене. — Да.
— Да не си откачила?!
— Току-що обещах да платя половин милиард калмара за топилка, която не може да топи. Трябва ми човек, който да я построи наново. Санчес е логичният избор.
— Но тя е врагът!
— Всеки, който ти помага да печелиш пари, ти е приятел — каза Лене. — Научих това от татко. А и Лорета помогна да ти спасят живота, забрави ли? Преди четири дни! Дали пък вече не сте квит?
Скръстих ръце на гърдите ти.
— Не може да й се вярва, Лене. Ще ти забие нож в гърба, ще видиш.
— О, но аз не й вярвам. Просто имам нужда от нея. Разликата е голяма. — Кимна към вратата. — Нгуги казва, че в ККК нямат търпение производството на кислород да се възобнови. Градът ще охлаби наредбите за сигурност. Което е странно, не мислиш ли? Логично би било да затегнат режима, а не да го охлабват.
— Санчес — директор… — Въздъхнах. — Не това имах предвид, когато сглобявах плана си.
— Е, в плана ти не влизаше и да приспиш целия град. Плановете търпят промени. — Погледна си часовника. — Имам конферентен разговор и трябва да тръгвам. Късмет с Нгуги. Обади се, ако мога да ти помогна.
И си тръгна. Загледах се след нея. Патериците й си бяха същите, но ми се стори по-висока отпреди. Сигурно някакъв трик на светлината.
Поех си дълбоко дъх и влязох в кабинета на Нгуги.
Администраторката седеше зад бюрото. Погледна ме над очилата си.
— Седни.
Затворих вратата и седнах на стола пред бюрото.
— Сигурно знаеш какво трябва да направя, Джасмин. И не ми е лесно. — Плъзна към мен някакъв лист. Формуляр, който ми беше познат. Видяла бях такъв в офиса на Руди преди няколко дни. Заповед за депортация.