— Ми да, знам какво трябва да направиш — казах аз. — Трябва да ми благодариш.
— Сигурно се шегуваш.
— Благодаря ти, Джаз — казах аз. — Благодаря, че не позволи на О Паласио да сложат ръка върху Артемида. Благодаря, че видя сметката на един остарял договор, който пречеше на задаващия се икономически бум. Благодаря ти, че се жертва, за да спасиш града. Заповядай един медал.
— Джасмин, връщаш се в Саудитска Арабия. — Почука с пръст по заповедта за депортация. — Няма да повдигнем обвинения и ще поемем издръжката ти, докато се адаптираш към земната гравитация. Но повече от това не мога да направя.
— След всичко, което аз направих за теб? Просто ще ме изхвърлиш заедно с вчерашния боклук?
— Не искам да го правя, Джасмин. Но трябва. В очите на света трябва да изглеждаме като общност, която зачита законите и живее според тях. Сега това е по-важно от всякога, ако искаме НАФО технологията да дойде при нас. Ако хората смятат, че инвестициите им могат да бъдат взривени, без извършителят да се изправи пред закона, изобщо няма да инвестират тук.
— Нямат избор — казах аз. — Ние сме единственият град на Луната.
— Не сме незаменими. Просто сме удобни — каза тя. — Ако компаниите, които държат патента на НАФО, сметнат, че на нас не може да се разчита, ще си построят свой лунен град. Град, който ще защитава бизнеса им. Благодарна съм ти за стореното, но трябва да те жертвам за доброто на града.
Извадих свой лист и го плъзнах към нея.
— Какво е това? — попита Нгуги.
— Самопризнанието ми. Ще забележиш, че не съм споменала нито теб, нито Тронд и Лене Ландвик, нито другите. Поемам цялата вина. Подписала съм го.
Тя ме изгледа озадачено.
— Помагаш ми да те депортирам?
— Не. Давам ти картбланш да ме депортираш при нужда. Ще прибереш този лист в някое чекмедже и ако пак се издъня, ще го използваш.
— Но аз ще те депортирам още сега.
— Ми не. — Облегнах се назад и кръстосах крака.
— И защо?
— Изглежда, всички го забравят, затова нека ти припомня. Аз съм контрабандистка. Не съм саботьорка, нито екшън героиня, нито разбирам от градоустройство. Контрабандистка съм. Работих много, докато изградя бизнеса си, и сега той е в отлично състояние. В началото имах конкуренция. Но вече не. Прогоних конкурентите си чрез по-ниски цени, по-добри услуги и репутацията на човек, който държи на думата си.
Нгуги присви очи.
— Явно искаш да ми кажеш нещо, но не схващам какво.
— Да си виждала някога оръжия в Артемида? Тоест освен пистолета, който държиш в бюрото си.
Тя поклати глава.
— Не.
— А твърди наркотици? Хероин? Опиум? Такива неща?
— Не. Е, случва се Руди да хване турист с нещичко за лична употреба, но само толкова.
— Да си се питала някога защо тези боклуци не стигат до града? — Потупах се по гърдите. — Защото аз не ги пускам. Никаква дрога, никакво оръжие. Имам и още няколко правила. Запалителни материали и субстанции допускам само по изключение. И без живи растения. Така де, не ни трябва някоя странна плесен да плъзне из града.
— Да, спазваш строга бизнес етика, но…
— Какво ще стане, когато си тръгна? — попитах аз. — Контрабандата ще изчезне заедно с мен, така ли? Не. След кратък период на недостиг някой друг ще заеме мястото ми. Нямам представа кой. Но дали ще е толкова загрижен за добруването на града? Едва ли.
Нгуги вдигна вежда.
Аз продължих:
— Градът е на прага на икономически бум. Ще се открият нови работни места, ще се строи, ще дойдат много хора от Земята. Клиентелата на всички фирми и фирмички в града ще се увеличи. Ще се появят нови компании, които да задоволят повишеното търсене. Населението ще се увеличи рязко. Вече си направила някакви предвиждания, нали?
Тя продължи да ме гледа мълчаливо, после все пак отговори на въпроса ми:
— До края на годината населението на Артемида ще достигне десет хиляди души.
— Ето — казах аз. — Повече хора значи по-голямо търсене на контрабандни стоки. Хиляди, които ще искат наркотици. Тлъсти парични потоци, а следователно и по-голяма престъпност. А престъпниците искат оръжия. Ще се опитат да ги вкарат в града с помощта на наличната система за контрабанда и черен пазар. Въпросът е какъв град искаш да бъде Артемида.
Тя пощипна брадичката си.
— Това е… много добър аргумент.
— Хубаво. Е, вече разполагаш със самопризнанията ми. Те са гаранция, че ще си налягам парцалите. Ще кротувам и прочее.