Палатката не беше голяма и тунелът я изпълни почти докрай. По тази причина Боб посочи четиримата най-дребни доброволци, отзовали се на повикването.
— Сара, Джаз, Арун и Марси. Влизайте.
Четирите пристъпихме напред. Другите нагласиха кислородни бутилки на гърбовете ни, дихателни маски и предпазни очила на лицата. Ние тествахме екипировката си и дадохме знак, че всичко е наред.
Влязохме в палатката. Беше възтясно. Боб вкара след нас един метален цилиндър.
— Въздушното убежище се намира до западната стена. Вътре има четиринайсет души.
— Разбрано. Четиринайсет — каза Сара. Като лицензиран обходчик с най-дълъг стаж от нас четирите, Сара щеше да ръководи спасителния екип. Доброволците, които останаха отвън, залепиха останалите ръбове на платнището, освен в единия ъгъл.
Сара отвори клапана на цилиндъра и оттам заизлиза струя въглероден диоксид под налягане. Не е най-елегантният начин да се отървеш от кислорода, но и не беше нужно да го изгоним до последното атомче. Достатъчно бе да сведем концентрацията му до минимум. След минута Сара затвори клапана, а хората отвън запечатаха и последния ъгъл на палатката.
Сара плъзна ръка по вратата и каза:
— Гореща.
Предстоеше ни да отворим вратата към помещение, което няма търпение да гръмне. Погрижили се бяхме за кислорода, но въпреки това мисълта не беше приятна.
Сара въведе в панела до вратата отключващия пожарен код. Да, код. Включи ли се противопожарна аларма в огнеупорно помещение, вратите и вентилацията се запечатват автоматично. Хората вътре не могат да излязат — или трябва да се напъхат във въздушното убежище, или да умрат. Струва ви се прекалено? Ами, не е. По-добре няколко души да загинат в запечатана стая, отколкото пожар да се разпространи в града. Артемида взема много на сериозно пожарната безопасност.
Вратата се отвори с изщракване, заля ни гореща вълна. Потънах в пот на секундата.
— Господи — възкликна Арун.
Фабриката беше пълна с гъст дим. Тук-там, особено в ъглите, материалите се бяха нагорещили до червено. Ако в помещението беше останал кислород, на тези места със сигурност щеше да има пламъци. Покрай отсрещната стена различих силуета на въздушното убежище.
Сара не губеше време.
— Джаз, ти идваш с мен. Арун и Марси, вие останете тук и дръжте задния край на тунела.
Отидох при Сара. Тя хвана предния край на тунела от едната страна, аз го хванах от другата. Арун и Марси направиха същото при задния му край.
Сара тръгна напред, а аз я последвах, като се стараех да поддържам същото темпо. Хармониката на тунела се разгъна зад нас; Арун и Марси държаха задния му край неподвижен.
При реакцията на силиций и кислород се отделя много топлина. Затова и помещението е огнеупорно. Защо просто не топят пясък, както се прави на Земята? Защото тук нямаме пясък. Е, има, но не е достатъчно. Но пък имаме в изобилие силиций и кислород, които са отпадни продукти от производството на алуминий. Следователно можем да произвеждаме колкото си стъкло искаме. Но по трудния начин.
Помещението, където се извършваше първичната реакция, се намираше точно пред нас. Трябваше да прокараме тунела покрай него, за да стигнем до работниците в убежището.
— Май повърхностите тук са нажежени — казах аз.
Сара кимна и продължи в широка дъга. Така де, не искахме да стопим дупка в спасителния тунел.
Стигнахме до люка на убежището и аз почуках по малкото кръгло прозорче. Появи се лице — мъж с насълзени очи и омазано със сажди лице. Вероятно бригадирът, който е влязъл в убежището последен. Човекът ми даде знак с вдигнат палец и аз му отвърнах със същото.
Двете със Сара влязохме в тунела и свързахме отвора му към касата на люка. Това поне беше лесно. Тунелът е проектиран точно с тази цел. Арун и Марси, които бяха останали в палатката отвън, притиснаха своя край на тунела към платнището и го залепиха. Създали бяхме път за бягство, но въздухът в него не ставаше за дишане.
— Готови ли сте да го издухаме? — извика Сара.
— Да, запечатахме нашия край. Действай! — извика в отговор Арун.
Доброволците отвън срязаха отвор в платнището. Дим от тунела се разля в коридора, но бригадата вече бе настроила филтрите и вентилаторите на вентилацията така, че да се ограничи разпространението му.
— Палатката е отворена! Издухайте дима! — извика Арун.
Със Сара се спогледахме за потвърждение, че сме готови. После си поехме едновременно дъх, дълбоко, и отворихме изходящите клапани на бутилките си. Кислород под налягане се устреми по тунела към дупката в платнището и повлече дима от пожара със себе си. Скоро въздухът в тунела стана приблизително годен за дишане. А Горен Конрад 12 щеше да вони на сажди поне една седмица.