Можех да провеждам само две обиколки седмично — ограничение, наложено от гилдията заради количеството радиация, на което се излагат членовете й.
Значи щях да изкарвам по 85000 g месечно и отгоре. И това само от обиколките. Освен това щях да кандидатствам за работа като сондар. Това са Обходчиците, които прибират сондите в товарния шлюз и ги разтоварват. Така щях да имам достъп до доставките преди Накоши да ги е инспектирал, да вмъквам контрабандна стока при разтоварването или да я скатавам някъде отвън и да я прибирам друг път, например при някой таен среднощен обход. Според случая. Важното е, че така най-после щях да извадя Накоши от уравнението.
Щях да си живея като просяк, докато не спестя необходимата сума. Като извадим квартирните, вероятно бих се справила в рамките на шест месеца. Или дори на пет.
При сегашното си положение обаче, със заплатата на куриер и страничните доходи от дребна контрабанда, щях да спестя парите приблизително… никога.
Мамицата му стара, трябваше да изкарам онзи изпит.
След като спестях 416922-та g, щях да му отпусна края. С доходите на обходчик щях да си позволя хубаво жилище. Миризливият ми ковчег струва осем хиляди на месец, а дори не мога да стоя права в него. Искам да си имам и своя баня. Сигурно не ви звучи като голям лукс, обаче е. Осъзнах това отдавна, при поредната си разходка по нощница до кенефа в края на обществения коридор, защото съм се събудила посред нощ с пълен мехур.
Срещу петдесет хиляди на месец — нищо работа за човек с доходите на обходчик — можех да се преместя в мехура Бийн. В хубав малък апартамент със спалня, дневна и самостоятелна баня. Повече нищо за общо ползване, благодаря. Дори бих могла да си взема апартамент с кухненски бокс. Не с истинска кухня, това би било твърде скъпо, защото по закон кухните трябва да са огнеупорни. Но в кухненските боксове се допускат котлони със загряване до осемдесет градуса по Целзий и микровълнови фурни с мощност до петстотин вата.
Поклатих глава. Някой ден можеше и да стане.
Явно изтерзаната ми физиономия се виждаше чак от другия край на бара, защото Били тръгна към мен.
— Хей, Джаз. Защо си увесила нос?
— Пари — отвърнах. — Парите никога не ми стигат.
— Знам, мацко. — Наведе се към мен през бара. — Та… помниш ли как те наех да ми намериш малко чист етанол?
— Помня — казах. В отстъпление пред тази основна потребност на човешката природа Артемида позволява продажбата на алкохол, макар той да е запалим. Но не и на чист алкохол, който е силно запалим. Внесла го бях контрабандно по обичайния начин и бях таксувала Били само с двайсет процента отгоре. Това е тарифата ми за приятели и роднини.
Той се огледа. Двама редовни клиенти пиеха кротко и си гледаха своята работа. Извън това бяхме сами.
— Искам да ти покажа нещо…
Посегна под бара и извади шише с някаква кафява течност. Сипа малко в чашка за шотове.
— Ето. Опитай.
Можех да надуша алкохола и от цял метър.
— Какво е това?
— Малцов скоч „Баумор“. Петнайсетгодишен. Опитай го, за сметка на заведението.
Никога не отказвам безплатно питие. Сръбнах си.
И го изплюх с отвращение. На вкус беше като подпаления гъз на самия Сатана!
— Ха — каза Били. — Не ти ли хареса?
Кашлях и си триех устата.
— Това не е скоч.
Той изгледа намръщено бутилката.
— Хм. Разбрах се с един тип от Земята да ми го вари и да ми праща екстракта. Разреждам го с вода и етанол. Би трябвало да е съвсем същото.
— Да, ама не е — изграчих.
— Със скоча трябва да свикнеш, преди да ти хареса.
— Били, дори повръщаното има по-поносим вкус.
— Лошо — каза той и прибра бутилката. — Явно трябва да поработя още.
Надигнах халбата с бира да отмия вкуса.
Джаджата ми измуча. Съобщение от Тронд:
„Свободна ли си тази вечер? Можеш ли да минеш през нас? “
Да бе. Тъкмо бях отпочнала вечерните си бири.
„Късно е. Може ли да почака? “
„По-добре да го свършим сега“.
„Тъкмо седнах да вечерям… “
„Можеш да изпиеш вечерята си и по-късно. Няма да съжаляваш за отделеното време, обещавам“.
Умник.
— Май трябва да тръгвам — казах на Били.
— Не думай! Изпи само една халба!
— Дългът зове — казах и му подадох джаджата си.
Той я отнесе при касовия апарат.
— Една халба. Това е най-малката ти сметка досега.
— Няма да се повтори, повярвай ми.