Облегнах се на един шкаф с инструменти.
— Като напълнят коритото с камъни, ги откарват за топене в завода, така ли?
— Да. — Тронд взе един гаечен ключ и го метна във въздуха. Той полетя бавно към тавана.
— И после… какво? Изсипват товара и се връщат при кратера?
— След като презаредят.
Плъзнах ръка по гладкото отразяващо метално покритие на корпуса.
— Колко е голям акумулаторът?
— 2,4 мегаватчаса.
— Леле-мале! — възкликнах. — С такава мощност мога да заварявам с най-големите електрожени.
Той сви рамене.
— Транспортирането на сто тона скали изисква енергия.
Вмъкнах се под събирача.
— Как елиминира топлината? С восък?
— Представа нямам.
Когато работиш във вакуум, елиминирането на отделената топлина е проблем. Няма въздух, който да я разнесе. А когато работиш с електричество, всеки джаул енергия рано или късно се превръща в топлина. Може да е от електрическото съпротивление, от триенето на движещите се части, от химическите реакции в акумулатора, които произвеждат въпросната енергия. Но в крайна сметка всичко се превръща в топлина.
Артемида има сложна охлаждаща система, която отвежда топлината до термални панели близо до реакторите. Там те си стоят на сянка и бавно отдават енергията във вид на инфрачервена светлина. Събирачите обаче бяха самостойни единици.
Скоро открих каквото търсех. Клапанът на системата за топлинно отвеждане. Веднага я познах — с татко бяхме работили по много такива, когато ремонтирахме луноходи.
— Да. Восък — казах.
Видях краката на Тронд да се приближават.
— Това какво означава? — попита той.
— Акумулаторът и двигателят са сложени в резервоар с втвърден восък. Нужна е много енергия, за да се стопи восъкът, и точно там отива топлината. Восъчният кожух е обточен с охлаждащи тръби.
Когато събирачите се приберат за презареждане, техниците вкарват в тръбите студена вода и така охлаждат разтопения восък, а затоплената водя я изпомпват, след като си е свършила работата. Докато машините са навън и събират камъните, изпомпаната вода се охлажда отново.
— Значи можеш да направиш така, че събирачите да прегреят? — попита той. — Това ли е планът?
— Не е толкова лесно. Има вградени механизми, които предотвратяват прегряването. Машината просто се изключва, докато не изстине достатъчно. Инженерите на „Санчес“ лесно ще отстранят проблема. Не, идеята ми е друга.
Изпълзях изпод събирача, изправих се и се протегнах да си разкърша гърба. После се покатерих и скочих в коритото. Когато отново заговорих, гласът ми ехтеше:
— Някоя от камерите вижда ли тук, вътре?
— Защо? — попита той. — О! Ще се возиш в коша на машината до Молтке!
— Тронд, камерите виждат ли вътре?
— Не. Монтирани са заради навигацията. Гледат напред. А как ще излезеш от града? Нямаш привилегиите на обходчик.
— За това не се тревожи.
Изкатерих се до ръба на коритото и скочих от четири метра на пода. Дръпнах един стол, обърнах го със седалката към себе си и го яхнах. Подпрях брадичка на дланта си и потънах в мисли.
Тронд се домъкна.
— Е?
— Мисля — отвърнах.
— Жените осъзнават ли колко са секси, когато сядат така?
— Естествено.
— Знаех си!
— Опитвам се да мисля.
— Извинявай.
Взирах се мълчаливо в събирача няколко минути. Тронд се мотаеше наоколо и ръчкаше разни инструменти. Беше гениален предприемач, но търпението му беше като на десетгодишно хлапе.
— Добре — казах накрая. — Имам план.
— Сериозно? — Тронд захвърли някаква отвертка и тръгна с бърза крачка към мен. — Казвай.
Поклатих глава.
— Нямай грижа за подробностите.
— Обичам подробностите.
— Една дама има право на тайни — отрязах го и станах от стола. — Достатъчно е да знаеш, че напълно ще унищожа събирачите им.
— Страхотно!
— Да. А сега се прибирам да взема душ.
— Права си — каза Тронд. — Определено имаш нужда.
Прибрах се в ковчега си и се съблякох по-бързо от пияна гимназистка на абитуриентски бал. Навлякох халата и хукнах към банята. Дори платих двеста g отгоре за вана. Голям кеф.
Прекарах деня в обичайните доставки. Не исках някой умник да си спомни, че е забелязал промяна в поведението ми точно преди нечуваното престъпление. Просто най-обикновен ден. Подсвирквам си невинно и не заслужавам втори поглед. Работих до четири следобед.
Прибрах се, легнах (не че имах някакъв избор по този въпрос) и направих малко проучване. За едно нещо искрено завиждам на земляните — интернетът им е много по-бърз. В Артемида си имаме местна мрежа, която става за парични преводи и имейли, но ако искаш да потърсиш информация в глобалната мрежа, минаваш през сървърите на Земята. А това означава най-малко четири секунди изчакване при всяка заявка. Светлината просто не е толкова бърза, колкото ми се иска на мен.