Изпих толкова много чай, че през двайсетина минути тичах до общата тоалетна. След като работих така няколко часа, стигнах до един извод — категорично исках своя собствена баня.
В края на проучването си вече разполагах с план. И като всички добри планове, моят имаше нужда от луд украинец.
Спрях пред изследователския център на ИАКИ, Индийската агенция за космически изследвания, и паркирах Спусък в тесния коридор.
Космически агенции от целия свят бяха сред първите, наели имоти в Артемида. В стари времена най-хубавите недвижими имоти се намирали на наземното ниво в Армстронг. Оттогава се бяха появили още четири мехура, но космическите агенции си бяха останали на старото място. Свръхмодерният им дизайн беше излязъл от мода преди двайсет години.
Скочих от Спусък и влязох в лабораториите. Първото помещение — миниатюрна приемна — беше спомен от дните, когато имало жесток недостиг на жилищни и офис площи. Четири коридора тръгваха от приемната под странни ъгли. Някои от вратите не можеха да се отворят, ако други вече са отворени. Тази ергономична недомислица беше резултат от напъна на седемнайсет правителства да проектират обща лаборатория. Минах през централната врата, продължих по коридора почти до края му и влязох в лабораторията по микроелектроника.
Мартин Свобода стоеше изгърбен над един микроскоп и посягаше слепешката към кафето си. Ръката му подмина три колби със смъртоносна киселина, преди да сключи пръсти около керамичната чаша и да я поднесе към устата му. Кълна се, че някой ден този идиот ще се убие.
Европейската космическа агенция го беше изпратила в Артемида преди четири години да проучи методи за производство на микроелектроника. Явно Луната има някакви уникални предимства в това отношение. Тукашната лаборатория на ЕКА е мечта за всеки учен, значи Мартин трябва да е бил наистина добър в работата си, за да го изпратят при нас.
— Ей, Свобода — казах.
Нищо. Не ме беше видял да влизам, нито чу, че го викам. Такъв си е.
Плеснах го по тила и той подскочи. Усмихна се като дете при вида на любимата си леля.
— О! Здрасти, Джаз! Какво има?
Чучнах се в един лабораторен стол срещу него.
— Трябваш ми в ролята на луд учен.
— Яко! — Завъртя се на стола си, за да е с лице към мен. — За какво става въпрос?
— Трябва ми електроника. — Извадих един лист със схеми от джоба си и му го връчих. — Това. Или нещо подобно.
— Хартия? — Хвана листа с два пръста, сякаш държеше лабораторна чашка с урина. — Начертала си го на хартия?
— Не мога да работя с чертожни приложения — казах. — А бе… просто ми кажи какво мислиш.
Той разгъна листа и се намръщи на драсканиците ми.
Свобода беше най-добрият електроинженер в града. Идеята ми не би трябвало да го затрудни изобщо.
Обърна чертежа ми настрани.
— Ти това с лявата ръка ли го черта или какво?
— Не съм художник, ясно?
Той стисна брадичката си с два пръста.
— Като оставим настрана артистизма ти, схемата е елегантна. Преписа ли я отнякъде?
— Не. Защо? Грешки ли има?
Той вдигна вежди.
— Не, просто… много е добра.
— Мерси.
— Не предполагах, че си толкова талантлива.
Свих рамене.
— Намерих обучаващи програми по електроника онлайн и започнах оттам.
— Учила си се сама? — Впери отново поглед в чертежа ми. — Колко време ти отне?
— Почти целия следобед.
— Научила си всичко това днес?! От теб ще излезе изключителен учен…
— Млъкни — спрях го и вдигнах ръка. — Хич не ща да те слушам. Можеш ли да направиш това, или не?
— Мога, разбира се. За кога ти трябва?
— Възможно най-скоро.
Мартин метна чертежа на лабораторната маса.
— Мога да ги направя за утре.
— Супер. — Скочих от високото столче и извадих джаджата си. — Колко?
Той се поколеба. Това по правило е лош знак, когато преговаряш.
И преди се беше случвало да прибягвам до услугите му, основно да премахва антипиратски чипове от контрабандна електроника. Обикновено ми взимаше по две хиляди. Защо се колебаеше сега?
— Две хиляди калмара? — подсетих го аз.
— Хммм — проточи той. — Склонна ли си на бартер?