Взех предпазливо подаръците. Не се чувствах особено горда със себе си, но логично погледнато, нямаше нищо лошо във… Просто щях да участвам в тестването на нов продукт, нали така? Нищо бог знае колко странно, нали?
Нали?
Понечих да си тръгна. Но изведнъж спрях и се обърнах към Мартин.
— Да си чувал за нещо, което се нарича НАФО?
— Не. Защо, трябва ли?
— Не, не, забрави. Ще се отбия утре следобед да си взема устройството.
— Утре почивам. Искаш ли да се видим в парка? В три следобед, да речем?
— Става — казах аз.
— Мога ли да попитам за какво ти е това нещо?
— Не.
— Добре. До утре тогава.
Долен Конрад 6.
Насочвах Спусък по познатите коридори и се опитвах да пренебрегна топката в корема си. Познавах като дланта си всеки крив коридор, всяка работилница, всяка драскотина върху стената. Дори със затворени очи можех да позная къде съм само по ехото и фоновия шум.
Завих зад ъгъла и подкарах по Занаятчийска. Най-добрите майстори в града работеха тук, но по вратите им нямаше ярки надписи и реклами. Не беше необходимо да привличат клиенти. Репутацията им работеше вместо тях.
Паркирах пред ДК2-3028, слязох от количката и застанах нерешително пред вратата. Потиснах пристъпа на малодушие, стегнах се и натиснах звънеца.
Отвори ми мъж с мургаво лице. Брадата му беше подрязана грижливо, на главата си носеше бяла хакия (нещо като дълъг традиционен шал). Погледна ме мълчаливо, после каза:
— Ха.
— Добър вечер, татко — казах на арабски.
— Загазила ли си?
— Не.
— Пари ли ти трябват?
— Не, татко. Сама се издържам.
Той навъси вежди.
— Тогава защо си дошла?
— Не може ли една дъщеря да дойде при баща си просто така, да го почете?
— Зарежи глупостите — премина на английски той. — Какво искаш?
— Трябва ми оксиженистко оборудване. На заем.
— Интересно. — Той остави вратата отворена и влезе в работилницата. Друга покана нямаше да получа.
Годините сякаш бяха подминали това място, без да оставят следа. Огнеупорната работилница беше претъпкана и гореща, но такива бяха всички. Инструментите и оборудването на татко висяха по стените, подредени изрядно. В единия ъгъл на помещението имаше голям работен тезгях и набор от защитни маски.
— Ела — каза той.
Влязохме през задната врата в жилищната част. Мъничката дневна беше истински дворец в сравнение с моето скромно килерче.
Жилището на татко имаше два спални ниши тип „ковчег“ в едната стена. Това дизайнерско решение е много популярно сред местните хора от по-низшата прослойка. Не е като да имаш спалня, но осигурява известно усамотение, което е добре. Израснала съм в тази къща. Правила съм… разни неща в своята ниша.
Имаше и кухненски бокс с истинска печка. Едно от малкото предимства да живееш в огнеупорна стая. Много по-добре от микровълнова. Сигурно си мислите, че истинската фурна означава вкусна храна, но грешите. Татко се стараеше, но бъркочът си е бъркоч. Водораслите не позволяват да си развихриш въображението.
Имаше една голяма промяна обаче. Метален лист с ширина един метър беше прикрепен към стената в дъното по цялата й височина, от пода до тавана, но не вертикално. Отклонението беше поне двайсет градуса, ако не и трийсет.
Посочих новото нещо.
— Какво е това, по дяволите?
Татко погледна натам.
— Една идея, която ми хрумна преди време.
— За какво служи?
— Сети се сама.
Уф! Ако ми даваха калмар всеки път, когато татко ми кажеше така… Никога не отговаряше направо. Не, всяко нещо трябваше да се превръща в обучение.
Той скръсти ръце и ме погледна втренчено, както правеше при всяка такава задачка.
Приближих се и докоснах металния лист. Твърд и дебел, разбира се. Татко никога не правеше нищо пет за четири.
— Алуминий с дебелина два милиметра?
— Правилно.
— Значи не е предназначен да издържа на страничен натиск… — Прокарах пръсти по връзката между металния лист и стената. През двайсетина сантиметра се напипваха малки бучки.
— Точково заваряване? Ти не работиш така.
Той сви рамене.
— Идеята може да се окаже глупава. Реших на този етап да не се престаравам.
Две куки стърчаха в горния край на металния лист, на сантиметри от тавана.
— Ще заканваш нещо.
— Правилно. Какво обаче?
Плъзнах поглед нагоре и надолу по приспособлението.
— Този странен ъгъл е ключът… Да ти се намира ъгломер?
— Нека ти спестя усилията — каза той. — Отклонението от вертикала е 22,9 градуса.
— Хм… Географската дължина на Артемида е 22,9… Ооо. Ясно. Сетих се. — Обърнах се да го погледна. — За молитви е.