Следващата стъпка беше да си взема нова джаджа. Не можех да използвам своята, защото това щеше да остави дигитална диря към всички незаконни неща, които се канех да извърша. Представях си как Руди преглежда историята на моята джаджа и ми вдига мерника. Не, благодаря. Животът е трън в задника, когато носиш в джоба си дигитално ченге. Трябваше ми фалшива самоличност.
За мой късмет, тук никак не е трудно да си създадеш фалшива самоличност. Най-вече защото на никого не му пука кой си. Системата е направена така, че да предотвратява кражбата на самоличност, а не измислянето на нова. Ако се опиташ да откраднеш самоличността на истински човек, ще се провалиш с гръм и трясък. Веднага щом жертвата разбере какво се случва, ще докладва за кражбата и Руди ще те проследи по джаджата ти. И къде ще избягаш? Навън? Дано умееш да си задържаш въздуха за дълго.
Влязох онлайн и обмених няколкостотин калмара в евро. После използвах еврото да купя Калмари от ККК под името Нуха Неджем. Отне ми десетина минути. На Земята щеше да стане още по-бързо, но тук си имаме четирисекундното забавяне при всяка онлайн заявка, така че…
Отбих се вкъщи да оставя джаджата си. Време беше да се превърна в Нуха Неджем.
Отидох в „Артемида Хаят“, малък хотел в Горен Бийн 6 с що-годе приятна обстановка и разумни цени. Клиентелата им се състоеше основно от обикновени туристи, решили поне веднъж в живота си да почиват на Луната. Идвала бях тук и преди, веднъж, на среща с летовник. Стаята беше хубавка, но пък аз не съм най-добрият съдник по този въпрос. Обикновено имам изглед само към тавана.
Целият хотел представляваше един дълъг коридор. Рецепцията се помещаваше в стайче с размерите на килер и се обслужваше само от един човек. Не го познавах, което беше добре. Означаваше, че и той не ме познава.
— Поздрав — казах с почти неразбираем арабски акцент. Това, заедно с традиционното ми облекло, би трябвало да крещи „туристка“.
— Добре дошла в „Артемида Хаят“! — каза рецепционистът.
— Трябва джаджа.
Човекът беше свикнал да общува на развален английски.
— Джаджа? Трябва ви джаджа?
— Джаджа — повторих аз. — Трябва.
Можех да се досетя какви мисли се редят в главата му. Редно беше да ме попита на чие име е резервацията ми, вероятно на името на съпруга ми, понеже бях саудитка. Само че, предвид оскъдния ми английски, това би довело до мъчителна пантомима и поредица от недоразумения. Много по-просто би било просто да ми направи джаджа. А и на хотела не би му струвало нищо.
— Име? — попита той.
Важно бе да изиграя ролята си докрай. Погледнах го объркано.
Той се потупа по гърдите и каза:
— Нортън. Нортън Спинели. — След това посочи към мен. — Име?
— А — казах и се потупах по гърдите.
— Нуха Неджем.
Той го въведе в компютъра си. Да, имаше сметка на името на Нуха Неджем, но не и джаджа, свързана със сметката. Съвсем логично. Той извади една очукана джаджа изпод бюрото си. Беше стар модел и на нея беше написано с маркер: „Собственост на „Артемида Хаят“. Още няколко удара по клавишите и всичко беше готово. Подаде ми джаджата и каза:
— Добре дошла на Артемида!
— Аз благодари — казах с усмивка. — Благодари много. Луна голямо хубаво!
Вече си имах фалшива самоличност. Време беше за Фаза 2.
Отворих приложението с картите на джаджата и се престорих, че навигирам с него. Човек няма нужда от карта, за да се придвижва в Артемида, но нали трябваше да го играя туристка. Помотах се из града, докато „намеря“ Централния порт. Носех голяма дамска чанта, разбира се. Коя туристка не би носила такава?
Сега започваше трудната част.
На Централния порт всички ме познаваха. Ходех там всеки ден, а интересна личност като мен трудно се забравя. Това не е добре, когато се опитваш да минеш незабелязано. Днес обаче не бях Джаз Башара. Днес бях Нуха Неджем. Саудитска туристка.
Отправих се към чакалнята до влаковия шлюз и се слях с тълпата туристи. Всички пейки бяха заети, имаше и десетки правостоящи. Няколко семейства водеха ужасните си деца, които се блъскаха в стените. В конкретния случай „блъскането в стените“ не е просто израз. Превъзбудените хлапета наистина и буквално се блъскаха в стените, отскачаха от тях и се блъскаха отново. Лунната гравитация е най-лошото нещо, което може да сполети родителите.