Вградената в костюма система за извличане на въглероден диоксид светеше в зелено, което беше добре, защото не ми се искаше да умирам. В стари времена астронавтите са използвали еднократни филтри, които да събират въглеродния диоксид. Съвременните костюми отделят молекулите му чрез някакво сложно взаимодействие между специални мембрани и вакуума отвън. Не знам подробности, но системата работи, докато костюмът има захранване.
Проверих отново данните — всички стойности бяха нормални. Никога не разчитайте, че костюмът ще ви предупреди за възникнал проблем. Системите му за предупреждение са добри, но те са нещо като последен шанс. Безопасността е ваша грижа.
Поех си дълбоко дъх, метнах голямата торба на рамо и потеглих.
Първо трябваше да заобиколя целия град. Шлюзът на Конрад гледа на север, а алуминиевата топилка „Санчес“ е на юг. Преходът ми отне цели двайсет минути.
И още два часа, докато измина километъра до промишления комплекс, приютяващ Топилката и реакторите. Артемида се смаляваше зад мен и това не се отразяваше добре на нервите ми. Хей, вижте, онова там е единственото място на тази голяма скала, където хората могат да оцелеят. Помахайте за довиждане!
Най-после стигнах до основата на така наречения Бент.
Когато проектирали Артемида, някой казал: „Ами ако има експлозия при реактора? Той е на колко, хиляда метра от града? Кофти, а? “. И тогава банда умни глави сбърчили вежди и се замислили дълбоко. После една от тях казала: „Ами… да струпаме малко пръст между тях? “. Повишили умната глава и й спретнали банкет.
Поукрасих детайлите, както се досещате, но идеята е ясна. Бентът защитава града от реакторите в случай на експлозия. Макар че корпусите на мехурите вероятно биха издържали без проблем. Просто допълнителна мярка за сигурност. Интересно е, че нямаме нужда от допълнителна защита срещу радиацията. Ако реакторите протекат, няма да има значение. Радиационната защита на града е бетон.
Поседнах в основата на Бента да си почина малко. Вървяла бях дълго и имах нужда от почивка.
Завъртях глава в шлема, захапах една бозка (не бързайте да се вълнувате) и всмуках малко вода. Климатичната система на костюма охлаждаше и водата. Ми да, този костюм ми струваше много пари. Беше си качествен артикул, когато не даваше дефект и не ми проваляше изпита.
Изгрухтях и почнах да се катеря. Пет метра под ъгъл от четиридесет и пет градуса. Сигурно не ви изглежда трудно, особено при лунната гравитация. Но когато си облечен в стокилограмов обходнически костюм и мъкнеш още петдесет кила на рамо под формата на оборудване, не е лесно, повярвайте ми.
Хъхрех, охках и псувах до върха на Бента. Почти съм сигурна, че измислих няколко нови цинизми. „Ебимаамучка“ дума ли е? Накрая стъпих на билото и плъзнах поглед по терена отвъд.
Реакторите живеят в сгради със странна форма. Десетки тръби водят до стотици лъскави термални панели, положени на земята.
Реакторите на Земята изхвърлят излишната топлина в езера или реки. Тук, на Луната, сме малко попресъхнали, затова изхвърляме топлината под формата на инфрачервена светлина, която се излъчва в безвъздушното пространство. Тази технология е на един век, но оттогава не сме измислили нищо по-добро.
Топилката се намира на двестатина метра от реакторите. Представлява малък мехур с диаметър трийсет метра и трошачка от едната страна. Трошачката троши камъните на по-малки парчета и ги изсипва в херметизирани цилиндрични контейнери. Контейнерите, от своя страна, се придвижват към Топилката по херметизирани тръби с помощта на въздушно налягане. Като древните системи с пневматични тръби от петдесетте години на двайсети век. Щом така или иначе имаш в завода си въздушни помпи и системи за управление на вакуума, защо да не ги използваш максимално?
Влаковият шлюз се намираше от другата страна на мехура. Релсите, които водеха към него, се разделяха на две линии. Едната продължаваше към шлюза, другата — към автоматизираната цистерна, която превозваше ракетно гориво до Централния порт.
Спуснах се метър-два по обратната страна на Бента и си намерих място, където да легна по гръб и да наблюдавам сцената. Нямах представа какъв е графикът на събиращите машини, затова се налагаше да чакам.
И да чакам.
И да чакам, мамка му.
Ако случайно сте любопитни, в обсега ми имаше точно петдесет и седем камъка. Първо ги подредих по големина, от малък към голям, след това си промених мнението и ги подредих от най-кръглия към най-малко кръглия. След това се опитах да построя замък от ситния реголит, с който е покрита лунната повърхност, но се получи грозна купчина. Реголитните камъняци са грапави и имат добро сцепление, но дебелите ръкавици на костюма ми пречеха да се развихря. Полукълбата явно бяха максимумът на строителните ми умения с наличния материал. Направих макет на Артемида.