Събирачът се люшна напред. Сигурно беше натоварил известно количество камънак и бе решил да се премести на ново място. Не получих предупреждение за маневрата му, защото… ами защото няма звук, понеже няма въздух. Дребен проблем — не бях успяла да издърпам в хамака си резервните кислородни бутилки.
Погледнах към тях. Добре де. Не е краят на света. Можех по-късно да се върна и да…
Гигантски камък с прясно подкопана основа се стовари върху бутилките. Жалка кислородна пръдня вдигна малко прах по крайчеца на скалата. И толкоз. Така си замина резервният ми кислород.
— О, айде стига бе! — изкрещях.
Отне ми минутка да преценя точно колко съм прецакана.
Проверих данните на костюма. Оставаше ми кислород за шест часа и за още два в спешния резерв. Имах още една бутилка за заваряването. Можех да я прикача към универсалния клапан на костюма си, но това би обезсмислило цялото пътуване. Този кислород ми трябваше за пъкления ми план.
Така, значи имах въздух за осем часа. Какво означаваше това?
Артемида се намираше на три километра от мен. Част от обратния ми път до града минаваше през пресечен терен, но пък беше по нанадолнище. Два часа, да речем.
Първоначалният ми план предвиждаше да изчакам до късно вечерта (вечерта по часовник, а не падането на истинската лунна нощ) и после да се промъкна в града, докато всички спят. Но при новата ситуация въздухът нямаше да ми стигне. Налагаше се да вляза в града посред бял ден.
Нов план — да вляза през шлюза на Индийската агенция за космически изследвания. Той водеше към коридора с научните лаборатории на космическите агенции в мехура Армстронг. Сигурно щях да налетя на някоя и друга учена глава и да предизвикам въпросителни хъмкания, но ако крачех решително, никой нямаше да ме спре. А и лицето ми щеше да е скрито зад визьора на шлема. Освен това там нямаше да има куп обходчици като при шлюза на Конрад.
Така, проблемът беше решен. Значи разполагах с шест часа, преди да напусна подножието на кратера. По деветдесет минути на събирач. Време беше да действам.
Наместих се в импровизирания хамак и се заех да сглобя оксиженисткото оборудване. Стиснах бутилките с ацетилен и кислород между бедрата си, за да не паднат. Премерих на око десет сантиметра от клапана на охлаждащата система на шасито на събирача и надрасках с отвертка трисантиметров кръг. Там трябваше да режа.
Спуснах защитния визьор на шлема си. Визьорът беше предназначен да защитава очите от силната слънчева светлина, което нямаше да е достатъчно за моята задача, затова предварително бях залепила в средата му стъкло от оксиженистка маска. Отворих клапана на ацетиленовата бутилка, зададох на оксижена смес за запалване, подадох искра и…
… не стана нищо.
Хм.
Опитах отново. Нищо. Даже искри нямаше.
Проверих ацетиленовата бутилка. Подаваше нормално. Какво, по дяволите?
Вдигнах визьора да не ми пречи и огледах частта, която осигуряваше искрата. Наричаме я искромет. Татко ме е учил да използвам кремъчен искромет, защото електрическият е „още едно нещо, което да се развали “. Представляваше парче кремък и метални жлебове, свързани с дръжка на пружина. Простичък механизъм. Технология на хиляди години, за бога. Защо не работеше?
О.
Вярно.
Когато кремъкът се удари силно в стомана, от метала се отделят миниатюрни люспици, които пламват заради някаква сложна реакция, свързана с Повърхностната площ и степента на оксидация. Най-простичко казано, металът се оксидира толкова бързо, че резултатната топлина се превръща в пламък.
Забавен факт: оксидацията изисква кислород. Номерът с кремъка и стоманата не сработва във вакуум. Добре. Няма повод за паника. Пламъкът на оксиженистката горелка е просто горяща смес от ацетилен и кислород. Нагласих клапаните на бутилките така, че сместа да съдържа мъничко ацетилен и много кислород. После щракнах искромета точно пред дюзата.
Искри! Ама как се разлетяха само! Богатата на кислород смес направо взриви металните люспици. Но бях прекалила. В сместа нямаше достатъчно ацетилен, за да се образува пламък. Коригирах се и пробвах отново.
Този път дъждът от искри успя да запали плюещо пламъче с непостоянен интензитет. Завъртях клапаните на бутилките в нормалната им позиция и пламъкът се стабилизира.
Отдъхнах си и спуснах визьора. Държах горелката стабилно, въпреки неудобния обходнически костюм. Досадно. Но поне нямаше да се занимавам със стопен метал. Щях да режа, а не да споявам. Когато режеш, няма стопен метал. Металът просто се превръща в оксидиран газ. Представете си за какви температури иде реч.