Рязането се оказа много по-лесно, отколкото очаквах. Отне ми по-малко от минута. Трисантиметрово стоманено кръгче падна на гърдите ми, последвано от топче стопен восък. Восъкът избълбука и се втвърди отново.
Бях избрала мястото идеално. Проникнала бях във восъчния кожух, без да засегна охлаждащите тръби. Не ми пукаше за доброто здраве на охлаждащата система, но не исках събирачът да се обади у дома заради изтичане. Малката бучка восък, която бе паднала върху гърдите ми, не беше достатъчна да притесни събирача. Поне аз се надявах да е така.
Извадих от торбата херметизиращ клапан. Купила бях шест от железарията на копания „Транкуилити Бей“ предния ден (по един за всеки събирач и два в резерва). От едната си страна имаха стандартен херметизиращ конектор, а от другата — трисантиметрова тръба. Натиках конектора в отвора. Добре се бях справила с рязането — паснаха си идеално. Запалих отново горелката (със същата обогатена на кислород смес като предния път) и извадих от торбата пръчка чист алуминий. Важно бе да запечатам добре клапана към шасито.
Като малка съм монтирала хиляди клапани с татко. Не в обходнически костюм обаче. И за разлика от рязането преди малко, този път щях да заварявам, което означаваше стопен метал.
Ако прецаках нещата, голяма капка стопен метал щеше да падне върху мен и да прогори дупка в костюма ми. Дупките в обходнически костюм са много лошо нещо.
Изместих се настрани, доколкото го позволяваше хамакът. Така, ако прецаках нещата, имаше шанс Алуминиевата капка на злата орис да ме пропусне.
Хванах се на работа и гледах как алуминиевата локвичка расте пред очите ми. Пословичната капка потрепна зловещо… после се просмука нагоре в тесния процеп между клапана и шасито. Пулсът ми се забави до почти нормални нива. Да благодарим на бога за повърхностното напрежение и капилярния ефект.
Работех внимателно, а това отнема време. Споявах бавно по периметъра на клапана, като се стараех тялото ми да не е под горещата спойка. Накрая най-сетне приключих.
Монтирала бях херметичен клапан към восъчния кожух. Сега идваше ред на подлярската част от плана ми.
Свързах към клапана тръбичката на кислородната бутилка, която бях използвала за заваряването, и отворих вентила й на макс.
Восъчният кожух е нещо като резервоар и този резервоар е пълен с восък, очевидно. Но има кухини. А когато издухаш петдесет атмосфери въздух в херметически затворен съд, газът намира кухините, повярвайте ми. Веднага щом налягането в бутилката и кожуха се изравни, аз много внимателно затворих клапана и откачих тръбичката.
Измъкнах се изпод машината. Изчаках секунда, като наблюдавах внимателно събирача. Исках да съм сигурна, че няма да хукне нанякъде. Не допускам два пъти една и съща грешка.
Лопатата загреба няколкостотин камъка и ги изсипа в коритото. Посегна да загребе нова доза. Добре, явно имах време да се метна отгоре му.
Скочих върху най-близкото колело и оттам се прехвърлих върху корпуса. Пропълзях до кутията с прекъсвачите и отворих малкия й капак. Отвътре кутията беше съвсем същата като онази на събирача в гаража на Тронд, със същите четири кабела. Нищо изненадващо, все пак бяха еднакъв модел. Въпреки това се поотпуснах малко.
Събиращите машини имат множество прекъсвачи, които да предотвратят сериозни повреди в електрическата система, но главният прекъсвач е последната линия на отбрана. Цялото захранване минава през него. Той е „бушонът “, който предпазва акумулатора.
Извадих от торбата едно самоделно устройство. Състоеше се от кабел с дебела гумена изолация и с щипки тип „крокодил “ в двата края, свързан с високоволтов превключвател. Въпросното реле беше свързано и със звънеца на будилник с батерия. Елементарно. Включи ли се будилникът, релето прекъсва електрическата верига. Не е точно висша математика и със сигурност не е красиво, но пък щеше да свърши работа.
Свързах положителния и отрицателния полюс на главния захранващ кабел към моята самоделка. Нищо не се случи, разбира се. Релето пропускаше тока нормално. Но разпищеше ли се будилникът (бях го нагласила за полунощ), релето щеше да щракне и батерията щеше да даде на късо. Въпросното „късо“ щеше да заобиколи кутията с главния прекъсвач и нормалните предпазни мерки нямаше да сработят.
Когато свържеш на късо акумулатор с мощност 2,4 мегаватчаса, той става много, много горещ. А бе, адски горещ. При това е затворен в кожух от восък и кислород под налягане. Кожух, който е запечатан херметически. Нека ви го обясня с помощта на елементарна математика:
Восък + кислород + топлина = огън