Огън + ограничен обем = бомба (бомба + събирач) х 4 =1000000 g за Джаз.
И всичко това щеше да се случи дълго след като съм се прибрала по живо по здраво в града. Могат да гледат записа сто пъти и пак няма да разберат коя съм. Освен това държах още един коз в ръката си…
Проверих данните на костюма. Надявах се устройството на Свобода да работи както трябва. Досега не ме беше подвеждал.
Въпросното устройство вече би трябвало да работи по задачата си в ковчега ми в Конрад. Бях го кръстила „алибомат“. Преди да тръгна на малкото си приключение го бях свързала към джаджата си.
Алибоматът ръчкаше джаджата ми с малки сонди, които имат същия електрически капацитет като човешките пръсти.
Вкарал е паролата ми и е започнал да сърфира в нета. И сега отваря любимите ми клюкарски сайтове, пуска смешни видеа и се включва в няколко форума. По план трябваше дори да изпрати няколко имейла, които бях написала предварително.
Не е перфектното алиби, но е доста добро. Ако някой попита къде съм била, ще кажа, че съм си била у дома и съм ровичкала в нета. Нещо, което правя обичайно. А съхранените данни от моята джаджа и архивите на градската безжична мрежа щяха да потвърдят думите ми.
Проверих как съм с времето. Цялата процедура, от прикрепването на хамака до монтирането на устройството ми за унищожаване на събирачи, беше отнела четиридесет и една минути. Не беше зле! Щях да приключа навреме и да се прибера в Артемида без проблем. Първата мишена беше обработена, оставаха още три.
Пропълзях под търбуха на обречения събирач, събрах си нещата и изпълзях обратно. През цялото време внимавах да не ме смажат огромните колелета. Дори при лунната гравитация събирачът е достатъчно тежък да ме размаже като гроздово зърно.
Очаквах следващият събирач да е на стотина метра от мен, някъде по периметъра на разчистения участък. Вместо това се оказа на три метра от лицето ми. Какво, по дяволите, ставаше тук?!
Не копаеше. Не товареше. Просто ме „гледаше “ и когато се изправих, камерите му промениха едва доловимо фокуса си. Имаше само едно обяснение — някой в „Санчес“ беше поел ръчен контрол над събирача.
Бяха ме видели.
Скъпа Джаз,
Много се тревожа за теб. Не си писала повече от месец. Не отговаряш на имейлите ми. Намерих имейл-адреса на баща ти от фирмения му уебсайт и му писах. Той не знае къде си и също е много притеснен.
В публичния указател на Артемида има седем души на име Шон. Свързах се с тях, но те не те познават. Твоят Шон сигурно не иска адресните му данни да са публични. С други думи, и с указателя ударих на камък.
Скъпи Келвин,
Съжалявам, че си се притеснил за мен. Ще ми се да не беше търсил татко.
Напоследък нещата не вървят добре. Миналия месец Шон го навести гневна тълпа. Петнайсетина мъже. Пребиха го. Той не иска да говоря за това, на аз знам за какво иде реч. Хората тук го правят. Нарича се „нравствена бригада “.
Някои неща вбесяват местните. Вбесяват ги толкова, че те се събират и те наказват, макар да не си нарушил никакъв закон. Шон е женкар, това си го знаех. Знаех, че ходи и с други момичета.
Но не знаех, че е чукал четиринайсетгодишна.
Тук има хора от цялата Земя. Различните култури гледат различно на интимните отношения, затова и в Артемида нямаме правило за долна възрастова граница. Щом е по взаимно съгласие, значи не е изнасилване. А момичето е било съгласно.
Но не сме диваци все пак. Може да не те депортират, но със сигурност ще ти наритат задника. Предполагам, че сред онези мъже е имало роднини на момичето. Не знам.
Аз съм идиотка, Келвин. Пълна идиотка. Била съм сляпа за Шон. На седемнайсет съм и той ми хвърли око веднага щом се запознахме. Оказва се, че съм на горната граница на възрастовите му предпочитания.
Няма къде да отида. Не мога да се върна при татко. Просто не мога. Онзи пожар унищожи новото оборудване, което беше купил. А трябваше да плати и за щетите, нанесени на помещението. Вече не може да разшири бизнеса. Може и да фалира заради дългове. Как да пропълзя при него след такава беля?
Съсипах татко с глупостта си.
Съсипах и себе си, в този ред на мисли. Когато напуснах Шон, имах салдо двестатина калмара в сметката си. С това не можеш да си наемеш стая тук. Дори свястна храна не можеш да си купиш.
Ям бъркоч. Всеки ден. Неовкусен, защото нямам пари за аромати. И… божичко, Келвин… няма къде да отседна. Спя където заваря. Където няма хора. По високите етажи, където е истинска пещ, или по ниските, където е адски студено. Откраднах одеяло от пералното на един хотел, колкото да се завивам с нещо. Всяка вечер си търся ново място, за да съм на крачка пред Руди. Тук е незаконно да си бездомник. А той ми е вдигнал мерника още от пожара. Само си търси повод да ме разкара.