Така, да караме поред. Извадих от торбата си режещи клещи и се покатерих върху събирача, който ме беше забелязал. Двете му комуникационни системи, и основната, и спомагателната, бяха монтирани на най-високата му точка за по-голям обхват. Събирачът (контролиран от някой тип в оперативния център на Топилката) се раздвижи напред-назад, вероятно с идеята да ме разкара от гърба си. Само че събирачите не са достатъчно повратливи и бързи за тази цел. Лесно запазих равновесие и видях сметката на четирите антени. Бяха малко по-дебели от оптималното като за моите клещи, но се справих. Машината застина под мен веднага щом отрязах последната антена. Събирачите са програмирани да се кротват неподвижно, ако изгубят връзка с контрольора си. Не бихте искали събиращата ви машина да се шляе насам-натам по своя воля, нали?
Скочих върху покрива на съседния събирач — същия, който преди малко и толкова усърдно бях превърнала в бомба със закъснител. Уви, напразно си бях дала толкова труд. Въздишка.
Кръц, кръц, кръц, кръц!
Другите два събирача преминаха в отстъпление.
— А, не, няма да стане тая! — възкликнах. Скочих от покрива на втората машина и хукнах след тях. Бързо ги настигнах.
Покатерих се на покрива на третата си жертва и се хванах на работа с клещите. Също като сестрите си, и тази спря на място веднага щом отрязах и четвъртата антена.
Наложи се да спринтирам, за да настигна последната машина, но не толкова, че да се задъхам. Прерязала бях три от антените и тъкмо посягах към четвъртата, когато отляво ме прободе силна болка и полетях във въздуха. Е, не във „въздуха “, разбира се. Във вакуума. Знаете какво имам предвид. Паднах на земята и се превъртях.
— К’во? — Изпъшках. След миг разбрах какво е станало. Онези гъзове в „Санчес“ бяха накарали събирача да ме фрасне с лопатата си!
Копелета гадни! Този удар можеше да ми пробие костюма! Добре де, съсипвах им собствеността, вярно, но това не значи, че трябва да ме убият, нали?!
О… машината още беше под контрола им.
Събирачът спусна наполовина лопатата си и се затъркаля към мен.
Скочих на крака, хукнах към основната му камера и размахах среден пръст. После я разбих с клещите, които още стисках с другата си ръка. Дотук с видеото ви, задници необърсани.
— Който и да си, знаем, че си там — чу се по основния обходнически канал. Беше гласът на Боб Люис. Мамицата му! Нищо чудно всъщност. Нормално бе гилдията да изпрати най-опитния си член начело на потерята. — Нека не усложняваме нещата. Ако се наложи да те задържим физически с риск за живота си, ще си платиш за това, гарантирам ти.
Имаше основание. Научнофантастичните филми показват друго, но истината е, че да се биеш в обходнически костюм е мегалоша идея и много опасно. Нямах намерение да влизам в бой. Ако ме сгащеха, щях да се предам, и толкоз. Криеницата се беше превърнала в гоненица.
Но проблемите — един по един. Първо трябваше да се справя с булдозера убиец. Без предната си камера той се мяташе наляво-надясно в опит да ме открие. Колелета му не са от най-бързите, но лопатата е тежка, а мощността му — голяма, и това го правеше опасен противник.
Лопатата удари земята на метър вляво от мен. Добро попадение, но не достатъчно. Скочих в лопатата и клекнах. Рискован ход. Лопатата имаше прецизни сензори за тежест и със сигурност щеше да засече неканения си товар. Надявах се, че контрольорът й ще е зает с друго и няма да забележи.
Лопатата пое отново нагоре и когато го направи, аз скочих. Обаче кумулативното ни движение нагоре ме изхвърли по-нависоко от очакваното.
— По дяволите — казах в най-високата точка на полета си. Сигурно бях на десетина метра над земята. За това не знам и никога няма да науча със сигурност; знам обаче, че когато паднах върху покрива на събирача, едвам не си счупих краката.
След мигновен размисъл относно плана си и колко умен е той се протегнах и срязах последната антена. Събирачът моментално спря да се мята.
— Уф.
Бях обезвредила временно и четирите машини. Сега оставаше да им видя сметката за постоянно.
Започнах със събирача, който вече бях саботирала. Покатерих се за пореден път отгоре му и отворих кутията с прекъсвачите. Бръкнах в самодейната си кутийка с релето и посегнах към настройките на будилника. Не можех да натисна копчетата, разбира се. Часовникът беше направен за човешки пръсти, а не за дебели обходнически ръкавици.
Добре де, щом не мога да променя настройките на алармата, ще използвам по-груб подход. Махнах крокодилските щипки, разкачих релето, с което бяха свързани, като по този начин го отстраних от веригата, след това обелих изолацията на кабелите, които доскоро свързваха щипките с релето. Омотах оголените жици в груба свръзка, после отново щракнах щипките към полюсите на акумулатора.