Добре де. Щях да прибера милион калмара. Ще му купя ново оборудване. По-добро.
Стоях до единия събирач и гледах към другия. Деляха ги двайсет метра. Нямаше да е лесно. Една отдавна забравена рационална част от мозъка ми надигна гласец. Идеята наистина ли беше добра? (Един милион калмара.) Ми да! Съвсем добра си беше!
Дадох на късо единия акумулатор, изтичах при другия събирач и изпържих и неговия. Почти стигнах до убежището си, преди първият да избухне.
Почти.
Пейзажът грейна ослепително. Прашни гейзерчета разцъфтяха около мен, когато отломките от събирача усърдно последваха законите на физиката. Нямаше време да заобикалям канарата. Отскочих нагоре, а остатъка от височината й изкатерих. Пробвах да се приземя грациозно от другата й страна, с кълбо напред и прочее, но не стана. Получи се класическото размахване на ръце и просване по очи.
— Хей, видяхте ли това?! — чу се глас по радиото.
— Излъчваш по общия канал — каза Боб.
— Мамка му.
Потерята си бе говорила по друг канал, за да не ги чувам. И този тип беше прецакал работата. А аз разбрах, че са видели експлозията. Бяха близо.
Зачаках втората експлозия, но тя така и не дойде. Събрах смелост и надникнах покрай канарата да видя какво става. Нищо не ставаше — последният събирач си беше жив и здрав.
— Какво, да му се… — започнах. Но после разбрах. Оцелялата машина беше понесла повърхностни щети при взрива на посестримата си. Парче шрапнел беше срязало моя съединителен проводник и двете му части висяха от полюсите. Акумулаторът не беше дал на късо и още не беше прегрял достатъчно, за да се стигне до взрив.
Нещо просветна в другия край на разчистения участък. Обходчиците бяха пристигнали. Погледнах отново към оцелелия събирач. Петнайсет метра дотам и неизвестно колко време, докато оправя съединителния кабел. Отново преместих поглед към проблясъка, приел вече формата на луноход — беше на стотина метра от мен и се приближаваше бързо.
Нямаше да успея. Всеки момент щяха да ме настигнат. Налагаше се да оставя работата си недовършена.
— Да му се не види! — изругах. Знаех, че това е правилното решение, но не бях длъжна да ми харесва. Избягах от местопрестъплението.
Има проблем, когато бягаш от хора на Луната — отпечатъците ти се виждат отдалече. Хукнах по права линия през разчистения участък, като оставях след себе си диря, която можеше да проследи и малоумник. Не можеше да се избегне. Целият участък беше опоскан до шушка, имаше само прах.
Скоро излязох от периметъра и се озовах сред естествения лунен релеф, който предлага повече възможности да прикриеш отстъплението си. Склонът на кратера е осеян с всякакъв камънак — от малки камъчета до големи канари.
Стъпих на една скала и скочих на съседната. После на следващата и така нататък. Като в онази глупава игра, при която хората си представят, че подът е от лава и не трябва да стъпват на него. Само дето моето не беше игра, а залозите бяха много високи. Целта беше да не стъпя нито веднъж в прахоляка. Да те видим как ще ме проследиш сега, Боб!
Следващият етап беше в равни количества досаден и стресиращ. Трябваше да измина няколко километра, като през цялото време се оглеждам през рамо. Потерята бързо щеше да се сети, че съм се отправила към дома. Сетеха ли се, щяха да скочат в лунохода си и да ме настигнат.
Надявах се, че ще поемат по най-прекия път, затова избрах заобиколен. Далече от правата линия. Артемида беше само на три километра от участъка със събирачите, но аз изминах пет заради завъртулките на маршрута си. Каменистият терен по склоновете на кратера осигуряваше достатъчно канари и скални струпвания, за да ме скрие от погледа на преследвачите.
Получи се. Не знам по какъв маршрут е минала потерята, но нито веднъж не ме видя.
Най-сетне стигнах до подножието на Молтке. Морето на спокойствието се ширеше до хоризонта. Артемида грееше в далечината поне на два километра от мен.
Изведнъж осъзнах колко съм сама и изолирана, прималя ми, но бързо прогоних тези чувства. Нямах време за простотии.
Трябваше ми нова стратегия. Скачането от скала на скала вече не вършеше работа. Между мен и дома ми се ширеше гигантско поле, покрито със сив прахоляк. Не просто щях да оставя следа, а щях да се виждам от километри.
Време беше за почивка. Още не бях излязла на открито. Избрах си една скала и седнах в сянката й. Изключих всички светлинки на костюма си, дори тези на шлема, а монитора на ръкава си скрих с тиксо.