Ужас. Ама и аз съм един престъпен гений…
Дейл остави шлема ми на една пейка, после хвана ръката ми и разпечата ръкавицата. Завъртя я при китката и я издърпа.
— Този път прекали, Джаз. Премина всякакви граници.
— Конско ли ще ми четеш?
Той поклати глава.
— Никога ли няма да се откажеш?
— И защо да се отказвам?
Той завъртя очи.
— Тайлър е гей, Джаз. Гей като Оскар Уайлд, целия в пайети, и разхожда розов пудел с коронка на главата.
— Пуделът има коронка?
— Не, имах предвид, че Оскар Уайлд…
— Да, да, така вече има смисъл. Все едно, майната ти.
Дейл изпъшка.
— Не би могло да се получи между вас. Никога.
— И това ти дава право да чукаш гаджето ми?
— Не — тихо каза той. Свали другата ми ръкавица и я остави на пейката. — Не трябваше да го правим, докато двамата още бяхте заедно. Но аз се влюбих, а той беше объркан, което не го прави редно, разбира се. Не беше редно.
Отклоних поглед.
— Но въпреки това си го направил.
— Да, така е, направих го. Предадох най-добрата си приятелка. И ако си мислиш, че това не ме убива отвътре, значи изобщо не ме познаваш.
— Горкичкият.
Той се намръщи.
— Не съм го „обърнал“, между другото. Дори и без мен той пак щеше да те напусне. Никога няма да е щастлив с жена. Проблемът няма нищо общо с теб. Знаеш това, нали?
Не казах нищо. Беше прав, но аз не бях в настроение да го слушам. Даде ми знак да се обърна. Направих го и той откачи животоподдържащата ми раница.
— Няма ли да кажеш на приятелчетата си от гилдията, че си ме хванал?
Той остави внимателно раницата на пейката.
— Здравата си сгазила лука този път, Джаз. Няма да ти се размине само с плясване през ръцете. Може да те депортират. Взриви събиращите машини на „Санчес“. Защо, за бога?
— Какво ти пука?
— Все още държа на теб, Джаз. Ти ми беше най-добрият приятел години наред. Не съжалявам, че се влюбих в Тайлър, но знам, че постъпих нередно.
— Мерси — казах аз. — Когато нощем не мога да заспя, защото знам, че го слагаш на единствения мъж, когото съм обичала, просто ще си спомням, че се чувстваш виновен. Пито — платено.
— Мина година. Жаждата ти за мъст няма ли давност?
— Майната ти.
Той се облегна на стената и погледна към тавана.
— Джаз, дай ми една причина да не се обадя на колегите. Каквато и да е.
Опитах се да изстискам някаква логическа мисъл от гневния водовъртеж на мозъка си. Поне за минутка трябваше да се държа като голямо момиче. Не беше задължително да ми харесва, но трябваше да го направя.
— Ще ти дам сто хиляди калмара.
Нямах сто хиляди калмара. Но щях да имам, ако успеех да попилея последния събирач.
Той вдигна вежди.
— Добре, това е основателна причина. Какво става, по дяволите?
Поклатих глава.
— Без въпроси.
— Загазила ли си?
— Това е въпрос.
— Добре, добре — каза той и скръсти ръце на гърдите си. — Ами потерята?
— Знаят ли, че съм аз?
— Не.
— Значи няма нужда да правиш нищо. Просто забравяш, че си ме видял тук.
— Джаз, в целия град само четирийсет души имат обходнически костюм. Заподозрените няма да са много. А моите колеги със сигурност ще проведат разследване. Да не говорим за Руди.
— Взела съм мерки. От теб се иска само да си държиш устата затворена.
Той се замисли за миг. После се ухили.
— Задръж си стоте хиляди. Искам нещо друго. Искам отново да бъдем приятели.
— Сто и петдесет хиляди — повиших офертата аз.
— Една вечер седмично. Ти и аз в „Хартнел“. Точно като в доброто старо време.
— Не. Или вземи парите, които ти предлагам, или ме изпей на гадните си колеги.
— Джаз, опитвам се да ти вляза в положението, но няма да ти играя по свирката. Не искам пари. Искам пак да си говорим нормално. Това е последното ми предложение. Ти решаваш.
— Ммм… — започнах, но преглътнах остатъка — „… айната ти“, — преди да излязъл от гърлото ми. Оказваше се, че гордостта ми си има лимит. Дейл можеше да разруши живота ми с едно обаждане по джаджата си. Нямах избор. — … ммможе — довърших. — Веднъж седмично. Но това не значи, че сме приятели, ясно?
Той въздъхна с облекчение.
— Слава богу. Не исках да ти съсипвам живота.
— Вече го съсипа.
Дейл примижа болезнено. Добре.
Извади джаджата си и набра.
— Боб? Още ли си там?… Да, добре. Аз съм в Туристическия център и си обличам костюма… Да, дойдох с първия влак. Проверих центъра, но няма никого. Само аз и няколко служители. — Слуша известно време, после каза: — Добре, до петнайсет минути ще съм навън… Да, ще ти съобщя, като изляза.