Следващата ми спирка беше един фризьорски салон. Накарах фризьорката да ми вдигне косата и — воала! — вече приличах на типично курве. Момичетата в салона завъртяха вкупом очи, докато аз се оглеждах доволно в огледалото.
Трансформацията бе настъпила някак твърде лесно. Да, имах хубаво тяло, но не бях подозирала, че ще се срина по класовата стълбица само с цената на няколко повърхностни щриха.
Да се пътува е гадно. Дори ако е за ваканция, която можеш да си позволиш веднъж в живота.
Парите изтичат през пръстите ти като ситен пясък. Изтощен си от часовата разлика. Уморен си през цялото време. Домът ти липсва, макар да си на почивка. Ала всички тези несгоди бледнеят в сравнение с храната.
Непрекъснато го виждам тук, в Артемида. Туристите държат да опитат местната ни кухня. Проблемът е, че нашата кухня не струва. Състои се от водорасли и изкуствени овкусители. Само след няколко дни американците искат пица, французите искат вино, а японците — ориз. Храната създава илюзия за уют. Тя е котвата, която ти помага да издържиш ваканцията.
Джин Чу беше от Хонконг. Рано или късно щеше да поиска кантонска храна.
Хората, които се срещат с Тронд на четири очи, са едри бизнесмени или най-малкото хора с влияние. Тези хора пътуват много. И отсядат там, където храната е добра.
Значи, имахме влиятелен, свикнал да пътува човек от Хонконг, който ще иска домашна храна. Само един хотел отговаряше на тези изисквания — „Кантон Артемида.
„Кантон, петзвезден хотел в Олдрин, посрещаше японския елит. Собственост беше на компания от Хонконг и осигуряваше домашен уют на богатите туристи. И нещо по-важно, предлагаха истинска кантонска храна. Ако си от Хонконг и имаш пари в изобилие, отсядаш в „Кантон.
Влязох в лъскавото фоайе. Истинско фоайе, с каквото повечето хотели в Артемида не можеха да се похвалят. Щом предлагаш стаи на цена от 50000 g на вечер, сигурно можеш да отделиш малко пространство за представителни цели.
Сигурно можете да си представите как изпъквах в проститутското си облекло. Няколко глави се обърнаха към мен, после се обърнаха с презрение на другата страна (е, мъжките глави се позабавиха малко с второто). На рецепцията имаше възрастна азиатка. Тръгнах право към нея с гордо вдигната брадичка. Вътрешно се гърчех от срам, но се постарах да го скрия.
Рецепционистката ме измери с поглед, който казваше, че присъствието ми е обида лично за нея и за великите й предци.
— Мога ли да ви помогна? — попита ме с лек китайски акцент.
— Ми да. Имам среща тук. С клиент.
— Разбирам. Знаете ли в коя стая е отседнал клиентът ви?
— Ми не.
— Идентификационния номер на джаджата му?
— Ми не.
Извадих от чантата си кутийка за пудра с огледалце да се насладя на рубиненото си червило.
— Съжалявам, госпожице — каза тя и ме измери с поглед от глава до пети, — но не мога да ви помогна, ако не знаете номера на стаята му или не представите някакво друго доказателство, че сте поканена.
Стрелнах я с отровен поглед (това го умея).
— О, покани ме той, и още как. За един час.
Оставих кутийката с огледалцето на бюрото пред нея и разрових чантата си. Старата азиатка се дръпна от кутийката, сякаш беше заразна.
Извадих лист хартия и прочетох:
— Джин Чу. „Кантон Артемида. Аркадния квартал. Мехур Олдрин. — Прибрах листа. — Просто му се обади, става ли, мамка му? Имам и други клиенти след него.
Жената сви устни. В хотели като „Кантон служителите не безпокоят гостите само защото някой твърди, че има среща с тях. Но когато става въпрос за секс, строгите правила често проявяват неочаквана гъвкавост. Жената изтрака нещо на компютъра си, после вдигна телефона.
Изчака няколко секунди, после затвори.
— Съжалявам, но не вдигат.
Завъртях очи.
— Да му кажеш, че пак ще трябва да си плати!
— Нищо подобно няма да направя.
— Все едно! — Грабнах кутийката за пудра и я върнах с яден жест в чантата си. — Ако се появи, кажи му, че съм в бара. — След което се фръцнах и си тръгнах.
Значи Джин не беше в хотела. Можех да следя входа и фоайето от бара, но това можеше да се проточи. Имах друг план.
Онова с огледалцето и червилото преди малко не беше само част от ролята ми. Оставила бях кутийката така, че екранът на компютъра да се отразява в огледалцето. Когато азиатката вкара името на Джин Чу, компютърът показа номера на стаята му — 124.
Влязох в бара и чучнах на едно високо столче — второто от края. Въпрос на навик, предполагам. Погледнах през фоайето към асансьорите. Близо до тях стоеше месест охранител. Носеше костюм и хубави обувки, но мутрата си е мутра.