Охранителят оправи вратовръзката си, тръгна по коридора и почука на вратата ми.
Открехнах я.
— Ъъ, здрасти?
— Добре ли сте, мадам? — попита той.
— Да. Просто се уплаших. Няма ли да го догоните?
— Той имаше нож. По-добре да си върви по пътя.
— Разбирам.
— Ще поостана в коридора, в случай че реши да се върне. Бъдете спокойна.
— Добре, благодаря — казах аз и затворих вратата.
Отделих си секунда-две за размисъл.
Левака е бил в стаята на Джин Чу, защото… защо? Не е могъл да знае, че ще се появя. Не е чакал мен. Значи е чакал Джин Чу.
Убиец латино. И не щеш ли, „Санчес“ беше собственост на бразилци. Добре де, компаниите не обичат да им трошиш нещата, но чак убийство? Убийство?!
Погледнах отново през шпионката. Охранителят стоеше наблизо. За пръв път днес нищо не ме застрашаваше. Добре. Време беше да претърся стаята.
Божке. Сигурно е хубаво да си богат. Леглото беше голямо, в единия ъгъл на стаята имаше хубаво бюро с компютър, банята беше отделно, с комбиниран душ. Въздъхнах. Мечтите ми за хубаво жилище бяха умрели заедно с Тронд.
Обърнах стаята нагоре с краката. Нямаше смисъл да пипам внимателно. Намерих обичайните неща за човек, който пътува по работа — дрехи, тоалетни принадлежности и прочее. Не намерих джаджа обаче. А ако се съдеше по състоянието на стаята (преди да я претършувам), тук не бе имало борба. Все добри новини за Джин Чу. Означаваха, че вероятно не е мъртъв. Според най-вероятния сценарий Левака беше дошъл да го убие, но не го беше намерил. И беше останал да чака. А после се появявам аз и му провалям плановете.
Пак заповядай, Джин Чу.
Тъкмо щях да си тръгвам, когато видях сейфа в гардероба. Кой ли ти забелязва сейф в гардероб? Беше прикрепен към стената и имаше електронна ключалка с инструкции за употреба. Нищо сложно. В началото не е заключен. Прибираш нещата си вътре и вкарваш кода. Този код остава валиден, докато плащаш за стаята.
Натиснах ръчката, но вратичката на сейфа не се отвори. Интересно. Тези хотелски сейфове обикновено стоят открехнати, освен ако гостът не е прибрал нещо вътре.
Време беше да се проявя като касоразбивач. Този вид сейфове не са създадени да съхраняват бижутата на кралицата.
Съдържанието на разпраната ми чанта лежеше пръснато по пода. Изрових кутийката с пудра и я ударих няколко пъти силно в дланта си. Когато я отворих, пудрата вътре се беше натрошила. Приближих кутийката до сейфа и духнах няколко пъти към раздробеното съдържание.
Кафеникав прах изпълни въздуха около сейфа. Дръпнах се назад и изчаках да се слегне. В Артемида прахта се сляга дълго. Атмосфера плюс ниска гравитация равно на бавно слягане.
Най-после въздухът се прочисти. Вгледах се внимателно в клавиатурата на сейфа. Пудра имаше по всички бутони, но по три беше полепнала повече. По нулата, единицата и седмицата. По тях беше полепнала мазнотия от пръстите на Джин. В хотел като „Кантон“ със сигурност излъскват всичко в стаите, преди да настанят нов гост. Следователно трите бутона пазеха следи от пръстите на моя човек.
Според инструкциите кодът трябваше да съдържа четири цифри.
Хмм. Четирицифров код, съставен от три различни цифри. Затворих очи и направих бърза сметка. Възможните комбинации бяха… тридесет и шест. Пак според инструкциите сейфът блокираше, ако въведеш три последователни грешни комбинации. След това хотелски служител го отключва с друг код.
Върнах се към кратката си среща с Джин Чу. Той седеше на дивана на Тронд… пиеше турско кафе, а аз — черен чай. Говорихме за…
Аха! Джин беше фен на „Стар Трек“.
Въведох 1-7-0-1 и сейфът се отвори с изщракване. NCC-1701 беше регистрационният номер на космическия кораб „Ентърпрайз“. Откъде знам това ли? Сигурно съм го чула някъде. Нищо не забравям аз.
Отворих вратичката на сейфа и намерих тайнствената бяла кутия, онази, която Джин Чу се беше опитал да скрие от мен. С познатия надпис: „МОСТРА НАФО, ЗАБРАНЕНО ЗА ВЪНШНИ ЛИЦА“. Добре, вече имах прогрес!
Отворих кутията и вътре имаше… кабел?
Най-обикновена намотка с дължина на кабела около два метра. Дали някой беше взел някакво тайнствено устройство, оставяйки захранващия му кабел? Защо би направил нещо такова? Защо не бе взел цялата кутия, в този ред на мисли?
Разгледах кабела по-подробно. Не беше захранващ. А фиброоптичен. Добре, значи служеше за пренос на данни. Но какви данни?
— Добре де. И сега какво? — попитах на глас.
Вратата избипка и се отвори с плъзгане. Свобода влезе в малкия си апартамент и остави джаджата си на рафта до вратата.
— Здрасти, Свобо — казах.