Скривалището ми в Долен Бийн 27 горе-долу ставаше за спане, но за всичко друго беше твърде тясно.
Затова седях на пода в коридора отпред. Чуех ли нечии стъпки, което се случваше рядко, пропълзявах обратно в дупката си като някоя хлебарка. Но през повечето време коридорът беше на мое разположение.
Първото, което държах да узная, беше дали Руди е хванал Левака. Прегледах местните информационни сайтове и стигнах до извода, че не е. Убийствата са нещо изключително рядко в Артемида. Ако Руди беше заловил убиеца, новината щеше да е на първа страница с големи букви. Левака още беше на свобода.
Втората ми задача бе да проведа едно малко проучване. Обект на проучването ми беше алуминиевата топилка „Санчес“. Потърсих публичната информация за компанията през джаджата на Харпрет.
„Санчес“ имаше осемдесетина служители. Това може и да не звучи внушително, но в град с население от две хиляди души е голяма работа. Основател и главен изпълнителен директор беше Лорета Санчес от Манауш, Бразилия. Имаше докторат по неорганична химия. Измислила бе система за евтино приложение на процеса „Кеймбридж FFC“ за извличане на кислорода от анортита с минимални загуби чрез солна баня с калциев хлорид посредством… Горе-долу на това място научният ми интерес удари дъното. Важното бе, че тя ръководеше компанията и че (макар това да не се споменаваше в статията) беше мафиотка до мозъка на костите си.
Както можеше да се очаква, сайтовете още дъвчеха историята със саботажа на събиращите машини. В отговор на атаката „Санчес“ били въвели допълнителни мерки за сигурност. Офисът им в Армстронг вече не приемал посетители. Достъп до производствения комплекс имали само определени служители и работници. А паспортната проверка във влака към Топилката вече се извършвала и от хора, не само от компютри.
И най-важното, пазели оцелелия събирач като зеницата на очите си. Сключили били договор с Обходническата гилдия да го охранява денонощно, на смени от по двама обходчици.
Накарала бях цяла компания да оцапа гащите. Яко. Опитали се бяха да ме убият. На няколко пъти.
И не само онзи тъпанар от О Паласио. Помните ли, че някой в контролната зала на „Санчес“ беше накарал един от събирачите да ме размаже, докато още бях навън? Правилата им за вътрешен ред бяха много странни.
Копелета.
Джаджата в ръката ми измуча. Уведомление от пощата ми.
Може да бях в смъртна опасност, но не бях готова да се откажа от поща. Просто я бях пренасочила през прокси сървър, така че да скрия от коя джаджа я достъпвам. Прокси сървърът беше някъде на Земята (май в Холандия?), затова връзката беше адски бавна. Имейлът ми се обновяваше веднъж на час. Пак по-добре от нищо.
Имах петнайсет съобщения, четиринайсет бяха от татко, който отчаяно се опитваше да влезе във връзка с мен.
— Съжалявам, тате — рекох сама на себе си. — Не ти трябва да се свързваш с мен, а аз определено не искам да пострадаш.
Петнайсетият имейл беше от Джин Чу.
Госпожице Башара. Благодаря ви, че ми спасихте живота. Извадих голям късмет, че сте се появили в хотела. Предполагам, че жената в стаята ми сте били вие, понеже сте единственият друг човек (без да броим мъртвите), замесен в този злополучен заговор. Вече знам за заплахата и взех мерки за безопасността си. Крия се. Съгласна ли сте да се срещнем? Бих искал да се погрижа и за вашата безопасност. Дължа ви го.
Джин Чу.
Интересно. Превъртях няколко сценария в главата си и измислих план.
Добре. Да се срещнем в работилницата на баща ми утре в осем сутринта. Адресът е ДКб-3028. Ако не сте там в 08:05, си тръгвам.
Нагласих алармата на джаджата си за четири сутринта и пропълзях в мишата си дупка.
10
В ситуациите на живот и смърт най-много ме дразни скуката.
Чаках в работилницата на татко вече от три часа. Не беше нужно да отивам там в пет сутринта, но проклета да съм, ако допуснех Джин Чу да пристигне преди мен.
Отнесох един стол до задната стена на работилницата, точно до въздушното убежище, където бях изпушила първата си цигара. Помня, че едва не повърнах от дима, който се натрупа в тясното пространство, но пък когато си тийнейджърка и се мислиш за голяма бунтарка, малко гадене е приемлива цена. „На ти, татенце!“ Боже, какво рядко лайно съм била.
Осем наближаваше и аз поглеждах към стенния часовник през десет секунди. Въртях в ръце една малка горелка, уж да си убивам времето. Татко я използваше за тръбните фитинги. Не беше точно „заваряване, но се правеше в огнеупорни помещения, затова татко предлагаше и тази услуга.
Държах пръста си близо до бутона за включване. Горелката не беше пистолет (в Артемида нямаме оръжия), но можеше да нарани разни натрапници, които ти навлизат в личното пространство. Исках да съм готова за всякакви евентуалности.