Веднага щом краката ми докоснаха пода, се изстрелях с дълъг скок към въздушното убежище и затворих вратата след себе си. Левака вече тичаше след мен, но закъсня. Завъртях кръглата ръчка да херметизирам вратата, после наврях металната тръба през спиците на ръчката и натиснах.
Левака се опита да отвори от външната страна, но аз имах непреодолимо предимство заради тръбата, влязла в ролята на лост.
Той погледна ядосано към мен през кръглото прозорче. Показах му среден пръст.
Виждах как Джин Чу дращи по вратата на работилницата в опит да излезе. Съвсем безполезно, разбира се. Беше врата на огнеупорно помещение — масивна метална плоча с механично резе, което можеше да се отвори само отвън.
Дебитът на въздушната струя от счупения вентил постепенно намаля и съскането утихна. Стенните клапани в работилницата бяха свързани с газови цилиндри, които татко пълнеше всеки месец.
Левака хукна към тезгяха и грабна оттам някакъв дълъг метален прът. Върна се при моето убежище, задъхан. Явно щяхме да си мерим лостовете в състезание на живот и смърт.
Пъхна стоманения прът в дръжката на вратата, като дишаше тежко. Натисна с цяло тяло, но аз удържах. Би трябвало да ме надвие — беше по-тежък, по-силен и имаше по-дълъг лост. Но аз имах едно нещо, което той нямаше — кислород.
Сигурно се питате с какъв газ бях напълнила стаята? С неон. Татко беше монтирал в стените неонови клапани, защото постоянно използваше неон при заваряването на алуминий.
Противопожарната система беше затворила въздуховодите и в момента работилницата беше пълна с инертен газ. Неонът няма вкус, нито мирис, не се усеща, когато го дишаш. Все едно дишаш обикновен нормален въздух. А човешкото тяло не разполага с механизъм, който да отчете липсата на кислород. Просто след известно време припадаш.
Левака падна на четири крака. Поразтресе се, после се срина на пода.
Джин Чу издържа една идея по-дълго заради по-малкото физическо усилие. Но след няколко секунди и той припадна.
„Да се срещнем, защото искам да ти помогна. Наистина ли беше вярвал, че ще се хвана на това?“
Извадих джаджата на Харпрет и набрах Руди. Нямах избор. Ако не му звъннех аз, щяха да го направят момчетата от противопожарната бригада, които вече пътуваха насам. По-добре да си осигуря една червена точка.
Артемида си няма полицейско управление. Има си само офиса на Руди в мехура Армстронг. Арестът му представлява въздушно убежище с променено предназначение. Инсталира го татко, между другото. Въздушните убежища нямат ключалки, разбира се. Това би ги обезсмислило напълно. Така че „арестът“ на Руди имаше метална верига с катинар около дръжката. Грубо, но ефикасно.
Арестантската килия обикновено приютяваше пияници или някой и друг скандалджия, който има нужда да охлади страстите си след юмручен бой. Днес обаче в нея беше затворен Левака.
Останалата част от помещението не беше много по-голяма от апартамента, в който бях отрасла. Ако се беше родил няколко хилядолетия по-рано, Руди щеше да е отличен спартанец.
Двамата с Джин Чу седяхме закопчани за метални столове.
— Това е пълна тъпотия — казах аз.
— Казало горкото невинно създание — каза Руди, без да вдига поглед от компютъра.
Джин разтърси белезниците си.
— Хей, аз обаче наистина съм невинен! Не знам защо ме държите тук.
— Сериозно?! — викнах аз. — Ти се опита да ме убиеш бе, тъпанар!
— Не е вярно! — Джин посочи към килията на Левака. — Той се опита да те убие! Аз само уредих срещата. Ако не го бях направил, щеше да убие мен!
— Пъзльо!
— Прощавай, но ценя своя живот повече от твоя. Разбираемо е. Изобщо нямаше да се стигне дотук, ако ти не беше прецакала саботажа по толкова тъп начин!
— Върви на майната си!
Руди извади пластмасово шише с вода от бюрото си, от онези със „спортните капачки“, и ни напръска.
— Млъкнете.
Джин примижа.
— Това беше крайно непрофесионално!
— Стига си мрънкал — казах аз и тръснах глава да разкарам капките от лицето си.
— Ти може и да си свикнала да ти пръскат лицето, но аз не съм — каза Джин.
Добре де, този път ме затапи.
— Що не си го напукаш.
Вратата се отвори и в офиса влезе администратор Нгуги. И защо не, Мамицата му?
Руди я погледна.
— Хм. Вие.
— Полицай — каза Нгуги, после погледна към мен. — Джасмин. Как си, скъпа?
Показах й белезниците си.
— Това необходимо ли е, полицай? — попита Нгуги.
— А необходимо ли е вие да сте тук? — попита Руди.
Мога да се закълна, че температурата в стаята спадна с десетина градуса.