Выбрать главу

Няколко минути се молих на Бог да ме избави от мъките посредством милостива смърт, после пих вода до пръсване и изпълзях от нишата като гол охлюв.

Закусих с малко сух бъркоч (така вкусът по не се усеща) и се повлякох към обществената баня на Горен Бийн 16. Близо час се киснах в една вана там.

После отидох в един магазин за дрехи средна ръка на Горен Бийн 18. Вече три дни носех комбинезона си и горкият можеше кажи-речи да стои изправен без моя помощ.

След което отново се почувствах почти човек.

Вървях по тесните коридори на Армстронг към главния вход на лабораториите. Разни учени ме подминаваха на път за работа.

Свобода отвори вратата още преди да съм почукала.

— Джаз! Само чакай да ти покажа… леле, изглеждаш ужасно.

— Мерси.

Извади отнякъде пакетче ментови бонбони и изсипа няколко в ръката ми.

— Нямам време да се подигравам с алкохолизма ти. Трябва да видиш това НАФО. Хайде!

Влязохме в лабораторията му. Помещението изглеждаше различно. Свобода беше разчистил централната маса за анализа на моя кабел, а всичко друго беше избутал към стените да отвори място. Масата беше отрупана с най-разнообразно оборудване, което в голямата си част не ми говореше нищо.

Свобода буквално подскачаше от крак на крак.

— Направо е изумително!

— Добре де — казах аз. — Какво толкова?

Той седна на едно високо столче и изпука пръстите си.

— Започнах с визуален анализ.

— Огледал си го тоест — казах. — Не можа ли просто да кажеш „погледнах го“?

— Прилича на стандартен фиброоптичен кабел. Оплетката, изолацията, всичко изглежда съвсем обикновено. Сърцевината е с диаметър осем микрона, което също е стандартно, но аз реших, че все трябва да има нещо специално в нея, затова отрязах няколко мостри и…

— Рязал си го? — прекъснах го аз. — Не съм ти казвала, че можеш да го режеш!

— Да, да, не ми пука. — Той посочи едно от устройствата върху лабораторната маса. — Използвах това бебче да измеря индекса на рефракция. Този индекс дава важна информация за фиброоптичните кабели.

Взех от масата едно петсантиметрово парче, отрязано от кабела.

— И си открил нещо странно?

— Не — каза той. — Индексът е 1, 458. Малко по-висок от обичайното, но разликата е минимална.

Въздъхнах.

— Свобода, би ли прескочил нормалните характеристики на кабела, ако обичаш? Просто ми кажи какво му е ненормалното.

— Добре, хубаво. — Той посегна към едно портативно устройство и го взе от масата. — Ето с това бебче разгадах мистерията.

— Знам, че искаш да попитам за „бебчето “ ти, но аз наистина не…

— Това е уред, който измерва оптичните загуби! Показва атенюитета на фиброоптичния кабел. Атенюитет е количеството светлина, което се губи под формата на топлина по време на трансфера.

— Знам какво е атенюитет — казах. Не че имаше значение какво казвам. Разприказва ли се Свобода за наука, нищо не може да го спре. Не познавам друг, който толкова да си обича работата.

Той остави портативния уред на масата.

— Стандартният атенюитет на най-добрите фиброоптични кабели е около 0,4 децибела на километър. Познай какъв е атенюитетът на НАФО.

— Няма.

— Хайде де. Опитай.

— Просто ми кажи.

— Нула. Кръгла нула, мамка му! — Оформи кръг с ръце. — Нууулааа!

Приседнах на столчето до него.

— Тоест… никаква светлина не се губи при трансфера? Съвсем никаква?

— Да! Е, поне доколкото аз мога да преценя. Прецизността на моя уред е 0,001 децибела на километър.

Сведох поглед към парчето кабел в ръката си.

— Трябва да има някакъв атенюитет. Нали? Така де, не може да е чак нулев.

Той вдигна рамене.

— Свръхпроводниците оказват нулево съпротивление на електрическия поток. Защо да няма материал с нулево съпротивление на светлината?

— НАФО… — казах бавно. — Нулево-атенюитетна фиброоптика?

— О! — възкликна Свобода и се плесна по челото. — Ами да, разбира се!

После се завъртя със столчето си към една прикрепена към стената машина.

— И тук на сцената излиза моят спектрометър! — Посегна да погали с обич устройството. — Наричам го Нора.

— И какво ти каза Нора?

— Сърцевината е предимно стъкло. Нищо изненадващо, повечето са такива. Но има също следи от тантал, литий и германий.

— Защо?

— Да пукна, ако знам.

Потърках очи.

— Добре де, и защо се вълнуваш толкова? Трансферът на данни ще изисква по-малко енергия?