— О, много по-яко е — каза той. — Максималната дължина на стандартните фиброоптични кабели е петнайсет километра. След това сигналът става твърде слаб и ти трябват ретранслатори, които да прочетат сигнала и да го предадат към следващата отсечка. Само че ретранслаторите струват пари, имат нужда от електрозахранване и са доста сложни машинки. Освен това намаляват скоростта на трансфера.
— А с НАФО няма да ти трябват ретранслатори.
— Именно! — каза той. — Земята е опасана с кабели за трансфер на данни. На континентите, под океана, навсякъде. Само си помисли колко по-простичко ще е без хилядите ретранслатори, които забавят сигнала. О! Грешките при трансфера също ще бъдат много малко. Това означава по-широка честотна лента, следователно повече информация за секунда. Това нещо е фантастично!
— Супер. Обаче толкова ли е фантастично, че да убиваш заради него?
— Ами… Предполагам, че всички телекоми ще искат да обновят системите си. На каква стойност възлиза според теб комуникационната мрежа на цялата планета Земя? Защото горе-долу това ще е приходът на онзи, които държи лиценза на НАФО. Ако питаш мен, за толкова пари мнозина биха били готови на убийство.
Стиснах с пръсти брадичката си. Колкото повече мислех за това, толкова по-малко ми харесваше. А после пъзелът изведнъж се нареди.
— Ох! Баси мамата!
— Леле — каза Свобода. — Някой ти е изял супата с вилица?
— Изобщо не е ставало дума за алуминий! — Скочих от столчето. — Благодаря ти, Свобо. Ще имам да ти връщам.
— Какво? — каза той. — Не ставало дума за алуминий? Тогава за какво?
Но аз вече бях включила на пета.
— Голям чешит си, Свобо, и много ме кефиш. Ще ти се обадя.
Първоначално офисът на администратора беше в Армстронг, защото по онова време той беше единственият мехур. Но след като Армстронг стана твърде шумен и машините го превзеха, Нгуги се премести и сега работеше в малък едностаен офис в Горен Конрад 19.
Да, правилно сте ме разбрали. Администраторката на Артемида, най-важният и влиятелен човек на Луната, който би могъл да си присвои всяко място в града, без да плаща наем, предпочиташе да работи в сърцето на работническия квартал. Ако аз бях на нейно място, офисът ми щеше да е гигантски и да гледа към Аркадния площад в Олдрин. Щях да имам в кабинета си бар, кожени столове и всякакви други яки неща, каквито имат влиятелните хора.
Както и личен асистент. Мускулест, но мил тип, който да ми вика „шефке“. О, да.
Нгуги нямаше нищо от гореизброеното. Дори секретарка си нямаше. Само табелка на вратата с надпис: „Администратор Фиделия Нгуги“.
Добре де, Нгуги не беше чак като президента на Съединените щати. На практика беше по-скоро кмет на малък град.
Натиснах звънеца на вратата и чух обикновен звън в кабинета.
— Влез — последва го гласът на Нгуги.
Отворих. Офисът й беше дори по-обикновен от очакваното. Спартански направо. Няколко лавици със семейни снимки, закачени на голите алуминиеви стени. Металното й бюро сякаш бе излязло от петдесетте години на двайсети век. Поне имаше хубав стол — единствената й отстъпка пред личното удобство. Сигурно и аз ще искам хубав стол, когато стана на седемдесет.
Нгуги пишеше нещо на лаптоп. Хората от нейното поколение все още ги предпочитаха пред джаджите и устройствата с гласов интерфейс. Дори превита над бюрото си, Нгуги съумяваше някак да излъчва грация и вдъхновение. Облечена беше съвсем обикновено, а косата й беше увита, както винаги, с традиционния шал. Довърши си изречението, после вдигна глава и се усмихна.
— Джасмин! Радвам се да те видя, скъпа. Заповядай, седни.
— Да… мерси… аз… ще седна.
Седнах на един от двата стола пред бюрото.
Тя преплете пръсти и се наведе напред.
— Толкова се тревожех за теб, скъпа. С какво мога да ти помогна?
— Имам един икономически въпрос.
Тя вдигна вежди.
— Икономически? Е, аз имам известни познания в тази област.
Адски меко казано. Тази жена беше превърнала Кения в център на глобалната космическа индустрия. Заслужаваше Нобелова награда. Две Нобелови награди. Една за икономика и една за мир.
— Какво знаете за телекомуникационния сектор на Земята? — попитах.
— Това е доста широка тема, скъпа. Нещо по-конкретно ли те интересува?
— На каква стойност възлиза според вас? Какви са, знам ли, приходите на всички компании в сектора?
Тя се засмя.
— Мога само да гадая. Питаш за целия сектор, така ли? Да речем, между пет и шест трилиона долара годишно.
— Мама му стара! Ъъ… моля да ме извините, мадам.