— И какво да правя аз сега, еба си?
— Нямам представа — каза тя и посочи вратата. — Но по-добре започвай.
Пропълзях в скривалището си и нагласих панела да затворя входа. Свих се на кълбо в мрака. Бях толкова изтощена, че би трябвало да заспя на мига, но не стана.
Всичко ме настигна изведнъж и едновременно. Постоянната опасност, бедността, гневът и най-лошото — жестока умора, слегнала се до мозъка на костите ми. Вече не ми се спеше, преминала бях към следващата фаза, която баща ми наричаше „преумора “. Обикновено използваше тази дума, докато се опитваше да натика превъзбудената си осемгодишна дъщеря в леглото за малко сън насила.
Въртях се и се мятах, доколкото го позволяваше теснотията на скривалището ми. Никак не ми беше удобно. Едновременно исках да потъна в безпаметен сън и да фрасна някого. Не можех да мисля нормално. Трябваше да се махна оттук.
Изритах с крак панела. На кого му пука, че някой ще ме види?
На мен — не.
— И сега? — измърморих.
Нещо мокро капна на ръката ми. Погледнах към тавана. Леденият въздух в Долен Бийн 27 често кондензира. Повърхностното напрежение на водата при лунна гравитация означава, че трябва да се събере значителен конденз, преди да започне да капе. Но аз не видях нищо на тавана.
После вдигнах ръка да докосна лицето си.
— Уф, по дяволите.
Аз бях източникът на водата. Плачех.
Трябваше ми място, където да поспя. Наистина да поспя. Сигурно е трябвало да ида на хотел, но главата ми не работеше добре през последните няколко часа. В противен случай бих стигнала до извода, че О Паласио няма как да ме намерят без дискретното съдействие на Нгуги, а този път тя нямаше причина да им помага.
Ала в онзи момент нямах вяра на нищо електронно. Замислих се дали да не отида в дома на имама, при баща си. Имамът щеше да ме приюти, а и на някакво инстинктивно ниво исках татко си.
Поклатих глава и се смъмрих строго. При никакви обстоятелства не бих замесила татко в тази каша.
След петнайсет минути влачене по коридорите стигнах до крайната си спирка. Натиснах звънеца. Минаваше три през нощта, но не ми пукаше.
След близо минута Свобода отвори. Облечен беше с пижама-гащеризон, защото очевидно току-що бе пристигнал на Луната от 1954-та. Погледна ме с гуреливи очи.
— Джаз?
— Трябва да… — Гърлото ми се стегна. Едва не избухнах в истеричен рев. „Стегни се, проклета да си! “ — Трябва да поспя. Свобода, божичко, трябва да поспя.
Той отвори вратата широко.
— Влизай, влизай.
Вмъкнах се покрай него.
— Аз… такова… Много съм уморена, Свобода. Много.
— Да, да, няма проблем. — Разтърка очи. — Леглото е за теб. Аз ще си постеля на пода.
— Не, не. — Очите ми вече се затваряха самички. — Аз ще легна на пода.
Коленете ми се подгънаха и се сринах. Луната е добро място да припадаш. Не се удряш много, като тупнеш на пода.
Усетих как Свобода ме вдига на ръце. А после усетих леглото, все още топло от предишния си обитател. Той ме зави и аз се сгуших в какавида. Заспах на мига.
Събудих се в прегръдката на онези няколко секунди приятна сутрешна амнезия. Уви, тя не трая дълго.
Спомних си излагацията от предната нощ и примижах. Господи. Едно е да си жалка слабачка, друго е да го покажеш пред хора.
Протегнах се в леглото на Свобода и се прозинах. Не за пръв път се будех в чужд апартамент изтощена и пълна с угризения. Но ще ви кажа едно — отдавна не бях спала толкова добре.
Свобода не се виждаше никъде. Одеялото и възглавницата на пода бяха доказателство за кавалерството му. Леглото си беше негово, аз би трябвало да легна на пода. Или и двамата да спим на леглото.
Ботушите ми кротуваха един до друг край нощното шкафче. Явно ми ги беше свалил, докато съм спала. Иначе си бях с дрехите. Не е най-добрият начин да спиш, но по-добре това, отколкото някой да те съблича, докато спиш.
Извадих джаджата си от джоба да видя колко е часът.
— Леле-мале! — Следобедът преваляше. Спала бях четиринайсет часа.
На нощното шкафче имаше три блокчета сух бъркоч с бележка отгоре. „Джаз, това ти е за закуска. В хладилника има сок. Свобода “.
Отхапах от първото блокче и отворих миниатюрния хладилник. Не знаех от какво е сокът, но го надигнах без колебание. Оказа се от ябълки и моркови, от онези, които пристигат на Луната изсушени и тук им добавят вода. Отврат. Кой, за бога, смесва ябълки с моркови? Украинците, явно.
Замислих се как да се отблагодаря на Свобода. Да го поканя на хубав ресторант? Да му купя някаква яка лабораторна машинка? Да правя секс с него? Последното е майтап, спокойно. Даже се изкисках при тази мисъл. После спрях да се кискам, но мисълта си остана.