Олеле. Явно още не се бях събудила.
Взех си дълъг душ, което ми напомни за собствените ми средносрочни планове — да се сдобия със своя баня. Дяволски приятно е да стигаш само с няколко крачки до личния си душ. Дяволски приятно.
Не исках да обличам пак вмирисаните си и омачкани дрехи, затова прерових гардероба на Свобода. Намерих една що-годе подходяща тениска и я облякох върху бельото си (за жалост в гардероба на Свобода нямаше женско бельо; в противен случай щях да имам интересни въпроси към него). Тениската ми висеше като къса рокля — Свобода е значително по-висок от мен.
Така. Бях отпочинала, чиста и бодра. Време беше да се отдам на сериозен размисъл. Как да се измъкна от тази ситуация? Седнах на бюрото и включих джаджата си към системата. Вграденият монитор на бюрото се издигна от плота и показа моите иконки. Изпуках кокалчетата на пръстите си и издърпах клавиатурата.
През следващите няколко часа пих сок от ябълки и моркови (като му свикнеш, не е толкова гаден) и проучвах алуминиевата топилка „Санчес“. Дейностите им, ръководството, приходите, каквото се сетите. Понеже бяха Частна компания (собственост на „Сантяго Холдингс“, което на бразилски явно означава „О Паласио“), публично достъпната информация не беше изобилна.
Проверих Лорета Санчес и открих една нейна статия за подобрения в топенето при висока температура. Наложи се да спра за малко и да науча това-онова за химията. Лесно открих нужното ми онлайн. След като разбрах за какво става въпрос, стигнах до извода, че Лорета наистина е гениална. Беше внесла революционни промени в системата и я беше пригодила към лунните условия.
Но пак щях да й сритам задника, ако я срещнех. Не ме разбирайте погрешно.
Явно съм се занимавала с това два-три часа, защото по някое време Свобода най-после се върна от работа.
— О, здрасти — каза той. — Как си… ъъ… ъъ…
Откъснах поглед от монитора да видя защо е запецнал така. Свобода ме зяпаше. Погледнах се на свой ред. Още бях само с тениската, която бях взела от гардероба му. А бе, доста секси изглеждах, признавам.
— Дано нямаш нищо против — казах и посочих тениската.
— Нн-е — заекна той. — Няма проблем. Стои ти добре. Тоест, виси ти добре. Имам предвид, че гръдният ти кош я… такова…
Оставих го да се дави секунда-две, после казах:
— Когато всичко това приключи и ако още съм жива, ще ти дам няколко женски урока.
— Зъ… ъ?
— Ами, просто… наистина трябва да понаучиш това-онова за жените и как да общуваш с тях, не мислиш ли?
— О. Би било много полезно, да.
Съблече лабораторната си престилка и я закачи на стената. Защо не я беше оставил в лабораторията? Защото мъжете също обичат модните аксесоари. Просто не си го признават.
— Май си успяла да се наспиш — каза той. — Сега какво правиш?
— Проучвам „Санчес“. Трябва да измисля как да ги затворя. На този етап това е единствената ми надежда да оцелея.
Той седна на леглото зад мен.
— Сигурна ли си, че искаш да ги дразниш?
— И какво ще ми направят? Ще ме убият два пъти? Вече са ми вдигнали мерника.
Той се вгледа в екрана.
— О! Това топилният им процес ли е?
— Да. Нарича се „Кеймбридж FFC “.
Свобода се оживи моментално.
— Леле, много яко звучи!
И как иначе. Свобода просто си е такъв. Наведе се да види по-добре. На екрана имаше схема на топилния процес с всичките му етапи и химия.
— Чувал съм за този процес, но не знаех подробности.
— Пазят събиращата машина като зеницата на очите си — казах аз. — Затова ще трябва да видя сметката на самия производствен комплекс.
— План имаш ли? — попита той.
— Нещо такова. В зародиш. Но за да го приведа в действие, трябва да направя нещо, което мразя.
— Така ли?
— Да. Трябва да поискам помощ.
Той разпери ръце.
— Е, имаш мен. Само кажи.
— Благодаря ти, приятелче. Ще го имам предвид.
— Не ми викай „приятелче “ — изръмжа той.
Поколебах се.
— Добре… няма да ти викам „приятелче “. Защо?
— Мъжки уроци — каза той. — Някой ден ще ти преподам мъжки уроци.
Натиснах звънеца за четвърти път. Тя беше вътре, но не искаше да отвори.
Главният вход на имението Ландвик беше отрупано с цветя, оставени там от доброжелатели и опечалени. Повечето бяха изкуствени, но няколко увехнали букета показваха колко богати са част от приятелите на Тронд.
Не бях подозирала, че намръщеното лице на Ирина би могло да ми липсва, но при мисълта, че не тя ще ми отвори вратата, изведнъж ме заля тъга.