— Е, мерси тогава. — Потропах по плота на бара. — Щом така или иначе съм тук…
Той ми наля една халба и я плъзна към мен.
— Ехо — каза Дейл от прага. — Поиска да се видим?
— Да — казах и отпих от бирата. — Но не ща да разказвам едно и също няколко пъти. Така че седни и изчакай, докато се съберат всички.
— Ти сериозно ли? — Той се нацупи. — Имам си по-приятни неща за вършене, отколкото да…
— Бирата е от мен.
— Халба от най-хубавото ти пиво, Били! — каза той и се чучна на столчето до мен.
— Рехидратирана помия за Дейл — каза Били.
Лене Ландвик докуцука с патериците си. Да, да, тя беше на шестнайсет, а „Хартнел“ е кръчма, но в Артемида няма възрастово ограничение за тези неща. Законово поне. Забраната малолетни да пият алкохол е едно от онези смътни правила, които налагаме чрез тупаник. Били продаваше от време на време бира на тийнейджъри, но това не впечатляваше никого. Но започнеше ли да продава на деца, следваше посещение от гневни родители.
Лене седна на една маса близо до бара и опря патериците си на стола.
— Как си? — попитах я.
— По-добре съм — каза тя. — Е, не летя от щастие, но съм по-добре.
— Всяко нещо с времето си. — Вдигнах чаша към нея. — Имай търпение.
— Благодаря — каза тя. — Не знам как да попитам, но… татко плати ли ти? Или… не му остана време?
Леле. Планирала бях да повдигна този въпрос рано или късно, но не и да тормозя за пари едно скърбящо дете.
— Ами… не. Не успя да ми плати. Но не се тревожи за това.
— Колко ти дължи?
— Лене, ще говорим за това по-нататък…
— Колко?
Ами, кофти, обаче момичето не отстъпваше, така че…
— Един милион калмара.
— Бах мааму! — възкликна Дейл. — Един милион калмара?!
Не му обърнах внимание.
— Но няма как да го докажа, а ти не си длъжна да приемаш думите ми на доверие.
— Думата ти стига — каза тя. — Татко все казваше, че ти си най-почтеният човек, с когото е въртял бизнес. Още днес ще ти преведа парите.
— Не — казах аз. — Още не съм изпълнила своята част от сделката. Задачата ми беше да спра кислородното производство на „Санчес“. Ако искаш да ми платиш, нека е след това. Знаеш обаче, че вече не става въпрос за пари, нали?
— Зная. Но сделката си е сделка.
— Били! — каза Дейл. — Оттук нататък всичките ми бири са за сметка на Джаз! Тя е милионерка!
— В момента съм най-много хилярдерка — поправих го аз. — Сам си плащай бирите.
С Дейл изпихме по още една бира, а Лене бъзикаше джаджата си. Щеше да мине много време, преди животът й да се върне към нормалното, но поне за момента се държеше като типична тийнейджърка, залепена за телефона си.
Боб Люис се появи точно в десет.
— Здрасти, Боб — казах аз.
— Здрасти, Джаз — каза той.
— Бира?
— Не.
Седна срещу Лене на масата и не каза нищо повече. Морските пехотинци умеят да чакат.
Скоро се появи и Свобода, носеше кутия с електроника. Махна ни за здрасти и започна да разполага оборудването си. Проклетият глупак беше донесъл дигитален проектор и портативен екран, който се навива на руло. Свърза джаджата си към проектора и както става обичайно с технологията, нищо не се получи и Свобода зачовърка настройките. Щастлив като прасе в кочина.
Оставаше само един. Гледах към вратата и се изнервях с всяка изтичаща минута.
— Колко стана часът? — попитах, без да се обръщам конкретно към някого.
Лене си погледна ръчния часовник.
— Десет и тринайсет… и Земята захожда към последна четвърт, между другото.
— Полезна информация — казах аз.
Накрая вратата се отвори и последният поканен влезе в кръчмата. Огледа помещението, докато погледът му не се спря върху мен.
Побутнах халбата си настрани. Никога не пиех пред него.
— Здравейте, господин Башара — каза Лене.
Татко отиде при нея и се здрависа.
— Госпожице Ландвик. Много съжалявам за баща ви. Плаках, когато чух какво е станало.
— Благодаря — каза тя. — Беше трудно, но вече съм по-добре.
Боб се надигна от стола си.
— Амар. Радвам се да те видя.
— Аз също. Как е люкът на онзи луноход? Държи ли?
— Идеално. Никакви течове.
— Радвам се да го чуя.
Били преметна пешкир през рамото си.
— Добрутро, Амар. Да ти предложа сок? Имам няколко овкусени прахчета в склада. Гроздовият се харчи най-много.
— А червена боровинка да имаш?
— Имам! — Били извади една голяма стъклена чаша и разбърка овкусеното прахче с вода.
Дейл вдигна чашата си.
— Господин Башара.
Татко го изгледа хладно.