После дойде ред на самите костюми. Аз помогнах на Дейл с неговия, той ми помогна с моя. Накрая направихме тестове на налягането, на бутилките, на показанията и прочее простотии.
Щом приключихме с тестовете, стана време да излезем.
Шлюзът на лунохода можеше да побере двама, макар и на тясно. Набутахме се в камерата и запечатахме вътрешната врата.
— Готова ли си да изпуснем въздуха? — попита Дейл по радиото.
— Защо, смяташ, че съм въздух под налягане ли?
— Не се шегувай с шлюзовите процедури, ако обичаш.
— Ега ти. Толкова си се надул, че за мен въздух не остава.
— Джаз!
— Добре де. Готова за декомпресия.
Той завъртя една ръчка. Въздухът излетя със съскане към вакуума отвън. Нямаше нужда от високотехнологична помпена система. Не е като да пестим кислорода. Благодарение на Топилката Артемида има толкова много, че се чудим какво да го правим…
Засега де. (Зъл сардоничен смях.)
Дейл завъртя дръжката, отвори вратата и излезе. Аз излязох след него.
Той се покатери по стълбата на покрива и се зае да развърже въздушното убежище. Аз се покатерих от другата страна и се заех със същото. После свалихме с общи усилия убежището на земята.
Сам човек не би могъл да се справи предвид теглото му, плюс-минус петстотин килограма.
— Гледай да не влиза прах в полата — казах.
— Добре.
Татко беше преобразил убежището. То направо не приличаше на себе си. Имаше голяма дупка отзад, обшита с „пола “ от половинметрови алуминиеви плоскости. Представете си нещо като ракетна дюза. Сигурно си мислите, че е много глупаво да направиш голяма дупка в херметически затворен съд. Не мога да споря.
Покатерих се отново на покрива да си взема оксиженисткото оборудване.
— Държиш ли?
Той застана под мен и протегна ръце.
— Държа.
Подадох му бутилките, горелките, колана с инструменти и другите неща, които щяха да ми трябват. Той ги подреждаше на земята. Накрая извадих една голяма торба от специалното й отделение.
— Ето го и надуваемия тунел — казах и го метнах от покрива.
Дейл го улови и го остави при другите неща.
Скочих от покрива и се приземих до него.
— Не трябва да скачаш толкова отвисоко — каза той.
— А ти не трябва да чукаш чуждите гаджета.
— О, хайде стига!
— Бих могла да свикна с новите ни отношения — казах аз. — Помогни ми да пренесем нещата до мехура.
— Да, да.
С общи усилия пренесохме и довлякохме всичко до стената.
Куполът беше сглобен от триъгълници със страна два метра и постепенно се извиваше във височина, но при основата си стената беше вертикална. Избрах си един сравнително чист триъгълник и го почистих допълнително е телена четка. Финият лунен прах влиза навсякъде и полепва по всичко, което има дори минимално статично електричество.
— Този ще е — казах. — Помогни ми да нагласим убежището.
— Добре.
Повдигнахме внимателно въздушното убежище и го пренесохме до купола. Оставихме го на земята така, че алуминиевата пола да опира в лъскавия корпус.
— Леле, баща ми няма равен — казах аз.
— Наистина. Забележително.
Беше си свършил работата перфектно. Добре де, сигурно не изглежда чак толкова трудно, просто е трябвало да нагласи полата така, че външният й ръб да опира плътно в стената на купола, но майко мила… Процепът между полата и корпуса беше под милиметър.
Активирах прикрепения към ръкава ми монитор, който си беше просто външен екран на джаджата ми. Самата джаджа беше на сигурно място в костюма ми (тези машинки не са създадени да работят при вакуум). Натиснах няколко копчета да се свържа по телефона.
— Здрасти, Джаз — каза Свобода. — Как е хавата?
— Засега добре. Получаваш ли видео от камерите?
— О, да. Виждам всичко на екраните си.
— Внимавай, момиче — чу се гласът на татко.
— Ще внимавам. Не се тревожи. Дейл, чуваш ли аудиото от телефона?
— Да, чувам — потвърди Дейл.
Отидох при полата и застанах така, че камерата на шлема ми да я улавя.
— Полата пасва добре. Много добре всъщност.
— Хм — каза татко. — Виждам няколко пролуки. Но са малки. Би трябвало да се справиш без особен проблем.
— Тате, рядко се вижда толкова прецизна…
— Хващай се на работа — прекъсна ме той.
Довлякох бутилките с кислород и ацетилен, после прикрепих накрайника на горелката.
— Добре — каза татко. — Знаеш ли как да получиш пламък във вакуум?
— Естествено. — За нищо на света нямаше да призная, че съм го научила по трудния начин само преди няколко дни. Обогатих газовата смес с кислород, запалих горелката, после върнах сместа към обичайната й концентрация да стабилизирам пламъка.