Джулиан Барнс
Артър & Джордж
На П.К.
Част първа
Началото
Едно дете иска да види. Винаги се започва така и тогава не бе по-различно. Едно дете искаше да види.
То можеше да ходи и достигаше дръжката на вратата. Стори го без каквато и да било целенасочена мисъл — просто предприе инстинктивното пътуване на детството. Щом има врата, тя трябва да бъде побутната. Детето влезе, спря се, погледна. Никой не го наблюдаваше; то се завъртя и се отдалечи, като не забрави да затвори вратата.
Тази гледка се превърна в негов пръв спомен. Малко момче, стая, легло, спуснати завеси, през които едва се процеждат следобедните лъчи. Докато се реши да опише това пред хората, минаха шейсет години. Колко ли мислени повторения на видяното бяха изгладили и подредили простите думи, които използва накрая? Без съмнение всичко изглеждаше все тъй ясно, както и в онзи ден. Вратата, стаята, светлината, леглото и онова върху него — „нещо бяло и восъчно“.
Малко момче и труп: подобни срещи едва ли бяха чак толкова редки в Единбург по онова време. Високата смъртност и тесните жилища помагаха за ранното опознаване на реалността. Семейството беше католическо, а трупът беше на Катрин Пак, бабата на Артър. Може би вратата нарочно бе оставена открехната. Може би някой съзнателно искаше детето да опознае ужаса на смъртта; или пък, погледнато по-оптимистично, да му покаже, че в смъртта няма нищо страшно. Душата на старицата очевидно бе отлетяла към рая, оставяйки подир себе си само съсухрената телесна обвивка. Момчето иска да види? Нека гледа тогава.
Среща в сумрачна стая. Малко момче и труп. Един внук, който чрез придобиването на памет току-що бе престанал да бъде неодушевен предмет, и една старица, която, губейки придобитите от детето качества, се бе върнала към това състояние. Малкото момче гледаше втренчено; и след повече от половин век възрастният мъж продължаваше да гледа. Какво представляваше всъщност един „неодушевен предмет“, или по-точно, какво всъщност се бе случило по време на страховитата промяна — ето този въпрос щеше стане изключително важен за Артър.
Джордж няма пръв спомен и докато някой му каже, че би било нормално да има такъв, вече е твърде късно. Нито един негов спомен не изглежда по-стар от другите — за игри, прегръдки, подигравки или наказания. Той осъзнава, че някога е бил единствено дете, както осъзнава и съществуването на Хорас, но не е съхранил тревогата от първата среща с братчето, равносилна на прогонване от рая. Не помни нито пръв поглед, нито пръв мирис — било то на майчиния парфюм или на карболовия дъх около медицинската сестра.
Той е плахо, сериозно момче с безпогрешен усет за очакванията на другите. Понякога има чувството, че разочарова родителите си — едно добро дете трябва да помни как са се грижили за него от самото начало. Ала неговите родители никога не го упрекват за този недостатък. И докато другите деца биха се опитали да запълнят празнината — например да вмъкнат насила в спомените си грижовното майчино лице или здравата бащина ръка, — Джордж не постъпва така. Най-вече защото му липсва въображение. Дали изобщо не го е имал, или развитието на тази способност е било възпрепятствано от някакво родителско действие — на този въпрос може да отговори само клон от психологическата наука, който все още не е създаден. Джордж с лекота следва чуждите измислици — историите за Ноевия ковчег, за Давид и Голиат, за поклонението на влъхвите, — но почти не умее да ги създава сам.
Той не чувства вина за това, тъй като неговите родители не го смятат за недостатък. Когато казват, че някое дете от селото има „развинтено въображение“, в израза звучи явно неодобрение. Още по-зле е да нарекат някого „разказвач на измислици“ или „празнодумец“; а най-долу стои детето, заслужило прозвището „лъжец и половина“ — такива трябва да се избягват на всяка цена. Самият Джордж никога не бива подканван да казва истината — това би означавало, че се нуждае от насърчаване. Нещата са много по-прости: от него се очаква да бъде искрен, защото в дома на викария няма алтернатива.
„Аз съм пътят, и истината, и животът“1 — неведнъж ще чува тия думи от бащините си уста. Пътят, истината и животът. Изминаваш житейския си път, казвайки истината. Джордж знае, че Библията няма предвид точно това, но така му звучат тия думи, докато расте.
За Артър съществуваше една нормална дистанция между дома и църквата; ала всяко от двете места бе изпълнено с духове, истории и заповеди. В студената каменна църква, където ходеше веднъж седмично да коленичи и да се моли, имаше Бог, Исус Христос и дванайсетте апостоли, десетте заповеди и седемте смъртни гряха. Всичко беше изрядно, грижливо описано и номерирано като псалмите, молитвите и стиховете в Библията.