Ирландец по потекло, шотландец по рождение, въведен в римокатолическата вяра от холандски йезуити, Артър стана англичанин. Английската история го вдъхновяваше; английските свободи му вдъхваха гордост; английският крикет го правеше патриот. А най-великата епоха в английската история — а тя предлага немалък избор — беше четиринайсети век: време, когато английският стрелец с лък е властвал над полесраженията, а кралете на Франция и Шотландия са държани като пленници в Лондон.
Но той така и не забрави историите, разказвани изпод вдигнатата бъркалка за каша. За Артър коренът на английската същина се криеше в отдавна отминалия очарователен и сътворен с фантазия свят на рицарството. Нямаше по-верен рицар от сър Кей, по-храбър и влюбчив от сър Ланселот, по-добродетелен от сър Галахад. Нямаше по-предани влюбени от Тристан и Изолда, по-прекрасна и по-невярна съпруга от Гуинивиър. И, разбира се, нямаше по-храбър и благороден крал от Артур.
Християнските добродетели можеха да се прилагат от всекиго, бил той смирен бедняк или висш благородник. Но рицарството беше прерогатив на силните. Рицарят защитаваше своята дама; силният помагаше на слабия; честта беше онова нещо в живота, заради което си готов да умреш. За жалост пред един току-що дипломиран лекар не се разкриваха много възможности за търсене на Светия Граал или рицарски подвизи. В модерния свят на бърмингамските фабрики и бомбетата самата идея за рицарството често изглеждаше принизена до нивото на елементарно спортсменство. Но Артър прилагаше рицарския кодекс при всяка възможност. Той беше човек на думата; подпомагаше бедните; пазеше се от низки чувства; отнасяше се към жените почтително; имаше дългосрочни планове за спасяване на майка си от мизерията. Тъй като четиринайсети век за съжаление бе приключил и той самият не беше прекрасният рицар Уилям Дъглас, лорд Лидсдейл, нямаше начин да стори нещо повече засега.
Именно рицарските закони, а не учебниците по физиология ръководеха първите му опити за сближаване с нежния пол. Той беше достатъчно симпатичен, за да привлича жените, и склонен към бурни флиртове; веднъж гордо уведоми мама, че е почтено влюбен в пет жени едновременно. Тия отношения изглеждаха доста различни от момчешките приятелства в училището, но поне някои правила оставаха същите. Ако харесваш някоя девойка, избираш й прякор. Ето например Елмор Уелдън: хубаво жизнерадостно създание, с което той енергично флиртува седмици наред. Нарече я Елмо, намек за огньовете на свети Елм — тия магически светлини, забелязвани по мачтите и ноковете на корабите по време на буря. Обичаше да си представя, че е моряк сред страховитите вихри в морето на живота, а тя озарява мрачните небеса пред него. Всъщност дори едва не се сгоди за Елмо, но след известно време размисли.
По това време силно го тревожеха и някои странни нощни явления, за които не се споменаваше в „Смъртта на Артур“. Влажните петна по чаршафите сутрин определено не се връзваха с рицарските мечти и сънища; не се връзваха и с идеите какъв трябва да е един мъж или какъв би могъл да бъде, ако отправи в тази насока ума и силата си. Артър се помъчи да овладее своето нощно „аз“ чрез повишено физическо натоварване. Вече се занимаваше с бокс, крикет и футбол. Сега почна да играе и голф. Докато дребните душици се ровеха из скверното, той четеше „Уиздън“, алманаха по крикет.
Започна да праща разкази до списанията. Отново се превръщаше в някогашното момче, стъпило на училищния чин, което с умението да преправя гласа си омайва своята публика. Пишеше истории, каквито обичаше да чете — това му се струваше най-разумният подход към писателската игра. За сцена на приключенията избираше далечни земи, където често се намират заровени съкровища, а местното население се състои главно от коварни злодеи и беззащитни девици. За описваните от него рисковани мисии подхождаше само определен тип герои. Като начало отпадаха всички слаботелесни и склонните към самосъжаление или алкохолизъм. Бащата на Артър не бе изпълнил рицарския си дълг към мама, та сега с тази задача трябваше да се нагърби синът му. Не можеше да я спаси с методите от четиринайсети век, значи трябваше да използва наличните средства от днешната прозаична епоха. Щеше да пише разкази — щеше да я спаси, описвайки въображаеми чужди спасения. Тези описания щяха да му донесат пари, а парите щяха да свършат останалото.
До Коледа остават две седмици. Сега Джордж е на шестнайсет години и вече не усеща предпразничната тръпка както някога. Знае, че раждането на Спасителя е неоспорима истина, чествана всяка година, но е загърбил трепетната възбуда, която все още владее Хорас и Мод. Не споделя и тривиалните надежди, изразявани най-открито от някогашните му съученици в Руджли — да получи някакъв лекомислен подарък; за подобни неща няма място в дома на викария. Освен това съучениците му всяка година копнеят за сняг и дори принизяват вярата с молитви да завали.