Джордж не се интересува от кънки, шейни или правене на снежни човеци. Вече е поел по пътя на бъдещата си кариера. Завършил е гимназията и учи право в бърмингамския колеж „Мейсън“. Ако се постарае и издържи първия изпит, ще стане помощник-юрист. След пет години стаж ще дойдат последните изпити и тогава ще стане адвокат. Представя си как седи зад бюрото, отрупано с тежки правни томове в кожена подвързия, облечен в строг костюм с жилетка, между чиито джобчета е провиснал златният ланец на часовника. Представя си, че всички го уважават. И задължително носи цилиндър.
Вече притъмнява, когато той се прибира у дома в късния следобед на 12 декември. Докато посяга към входната врата, забелязва някакъв предмет на стъпалото. Навежда се, после кляка да го огледа по-внимателно. Предметът се оказва голям ключ, хладен на допир и тежък в дланта му. Джордж няма представа откъде е дошъл. Ключовете за дома на викария са много по-малки; също и този за неделното училище. И ключът за църквата е различен; а това тук не прилича и на ключ за някаква селска къща. Но тежестта му подсказва, че е предназначен за сериозни цели.
Отнася го при баща си, който е не по-малко озадачен.
— На стъпалото, казваш?
Поредният въпрос, на който баща му вече знае отговора.
— Да, татко.
— И не си видял кой го е сложил там?
— Не.
— А на идване откъм гарата не срещна ли някого?
— Не, татко.
Изпращат ключа с бележка до полицейския участък в Хеднесфорд и три дни по-късно, когато Джордж пак се връща от колежа, сержант Ъптън седи в кухнята. Татко все още е на обиколка из енорията; мама тревожно чака. На Джордж му хрумва, че може да има награда за намирането на ключа. В някоя от историите, които обичаха да четат момчетата от училището в Руджли, ключът би отворил банков сейф или сандък със съкровище, а сетне героят би трябвало да потърси омачкана карта с кръстче на нея. Джордж не си пада по тоя тип приключения, винаги са му се стрували твърде невероятни.
Сержант Ъптън е червендалест мъж с телосложение на ковач; черната униформа от шевиот стяга тялото му и може би е причина да се задъхва. Той оглежда Джордж от глава до пети и кимва дълбокомислено.
— Значи ти си младежът, дето е намерил ключа?
Джордж се сеща за опитите да си играе на детектив, когато Елизабет Фостър драскаше по стените. Сега има нова загадка, но този път с участието на полицай и бъдещ адвокат. Това му се струва не само вълнуващо, но и далеч по-уместно.
— Да. Лежеше на стъпалото.
Сержантът не реагира, само продължава да кима. Явно е притеснен, затова Джордж се опитва да му помогне.
— Има ли награда?
Сержантът като че се изненадва.
— Това пък що за въпрос беше? Тъкмо ти да питаш за награда.
Джордж си прави извода, че награда няма да има. Може би полицаят е дошъл само да го поздрави за намирането на загубена собственост.
— Разбрахте ли откъде е?
Ъптън не отговаря и на този въпрос. Вместо това вади бележник и молив.
— Име?
— Знаете името ми.
— Име, казах.
Джордж си мисли, че сержантът определено би могъл да е малко по-учтив.
— Джордж.
— Да. Продължавай.
— Ърнест.
— Продължавай.
— Томпсън.
— Продължавай.
— Знаете фамилията. Същата като на баща ми.
— Рекох ти да продължаваш, нахален младок.
— Ейдълджи.
— А, да — казва сержантът. — А сега мисля, че ще е най-добре да ми го продиктуваш по букви.
Бракът на Артър, също като съзнателния му живот, започна със смърт.
Той завърши медицина; поработи по заместване в Шефийлд, Шропшър и Бърмингам; после постъпи като корабен лекар на китоловния параход „Хоуп“. Потеглиха от Питърхед към арктическите ледени полета да търсят тюлени и всичко друго, което може да се преследва и убива. Работата на Артър се оказа лека и тъй като беше нормален младеж, склонен охотно да си пийва, а при необходимост и да се бие, той бързо спечели доверието на екипажа; освен това падаше в морето толкова често, че му лепнаха прякора Великия северен гмуркач. И като всеки нормален британец обичаше добрия лов; трофеите му през това плаване възлязоха на петдесет и пет тюлена.
Когато слизаха върху безкрайните ледове да избиват тюлени, той не изпитваше почти нищо друго освен мощен дух на мъжко съперничество. Но един ден нападнаха гренландски кит и това се оказа съвсем различно от всичките му досегашни преживявания. Да ловиш сьомга може и да е кралско забавление, но когато арктическата ти плячка тежи повече от крайградска вила, вълнението е несравнимо. Само от една ръка разстояние Артър видя как окото на кита — за негово смайване не по-голямо от окото на бик — бавно помръква и гасне.